Хубавото при хората, които са меланхолични в обикновения живот, е, че когато настъпят наистина тъжни мигове, те се окопитват. Те като че ли си казват: „Не знам защо съм се оплаквал преди. Виж какво ми се случва сега.“ Точно това ставаше с Виктор. Не можеше да се каже, че се чувства напълно щастлив, но усещаше някаква екзалтираност, някаква неподозирана жизненост. Дните му, запълнени с грижи около хидропонните растения и във философски четива, останаха в миналото; сега той живееше в един неопитомен свят, който изискваше от него нови качества във всяка минута. Освен това му беше приятно да се чувства полезен. Винаги беше вярвал, че нито едно от уменията, които притежаваме, не е ценно, ако не е в услуга на другите, и беше настъпил моментът за практическо приложение на това убеждение. През целия следобед бе разопаковал кашони, бе премитал и чистил, изпълнявайки нарежданията на Картър. Беше съсипан от умора, ала бе открил, че умората, подобно на наркотик, притежава изкусителна сила.
В един момент Картър го попита дали знае да готви в микровълнова печка.
— Мога да приготвям различни видове задушено — отвърна той.
Картър го изгледа.
— Добре тогава, на работа.
Очевидно беше, че бившият военен злоупотребява с търпението му, и той се подчиняваше, без да гъкне. В края на краищата какво удовлетворение можеше да изпита, докато работеше единствено за себе си у дома? Сега имаше възможност да помогне на други с обикновени и простички действия.
Отвори консервени кутии, бутилки олио и оцет, приготви чинии и се възползва от оскъдната светлина, която още влизаше през прозореца, за да сготви храна, която да не прилича на войнишка. Беше свалил пуловера и ризата си и работеше съблечен гол до кръста. На моменти му се струваше, че ще се задуши в този въздух, наситен с пот и жега, но това правеше задачата му още по-истинска. Той беше като миньор, приготвящ вечеря за изтощените си другари; юнга, премитащ палубата.
Необикновените сцени се редяха една след друга край него. По едно време Елиса влезе в кухнята с дънки в ръце. Беше по блузка с презрамки и малки бикини, но дори и така се обливаше в пот и бе прихванала великолепната си гъста коса с ластик.
— Виктор, дали има нещо, с което да срежа ето тук? Може би някаква голяма ножица… Умирам от жега.
— Мисля, че знам какво ти трябва.
Картър беше донесъл огромна кутия с инструменти, която стоеше отворена в съседната стая. Виктор избра портативна резачка за стомана. Това беше неочакван и прекрасен момент. Нима би могъл да си представи подобна сцена, и то точно с Елиса? Дори тя се усмихна и двамата се пошегуваха.
— По-високо, още малко, режи тук — показваше му тя.
— Ще се превърне в минипанталон. Дори и за шорти ще е малък…
— Режи без милост. Жаклин няма нищо, което да ми даде назаем.
Замисли се за предишния си живот, когато се беше смятал за щастливец всеки път, щом му се удадеше възможност да пие кафе с нея в стерилната обстановка в „Алигиери“. А сега и двамата бяха полуголи (той — от кръста нагоре, а тя — по бикини) и си говореха как трябва да срежат някакви панталони. Той продължаваше да изпитва страх (очевидно тя също), но имаше нещо в този страх, което го караше да мисли, че всичко можеше да се случи, било то приятно, или неприятно. Страхът го освобождаваше.
Когато вечерята стана, вече се беше стъмнило и горещината бе понамаляла. От малкото прозорче на трапезарията влизаше лек бриз, почти вятър, и Виктор можеше да различи едри сенки, движещи се отвъд телените заграждения. Постла хартиена покривка, нареди чиниите и постави една лампа в средата като свещник. Опита се дори да сервира с известна артистичност, но без особен успех. Вечеряха набързо и в мълчание, не разговаряха помежду си и Елиса, Жаклин и Бланес веднага се върнаха в залата за управление и подновиха работата си.
Виктор разчисти масата и включи предавателя в джоба на джинсите си. Струваше му се, че различава дишането на Елиса сред различните шумове, които долавяше. Представи си, че дишането е като пръстов отпечатък и че този тук е нейният, ето го и задъхания й алт и дращенето на молива й, плъзгащ се по листа.
Предавателите бяха идея на Бланес, при която Картър беше изкривил каменното си лице в гримаса, сякаш казвайки: „Професоре, оставете практическите идеи на мен“, но в крайна сметка бе склонил да им даде радио станции, не без да отбележи:
— Няма да са ви кой знае от каква полза, господин учен. Зилберг е бил превърнат в прах под носа на охраната в самолета, нали не сте забравили? А Стивънсън — в лодка, по-малка от тази стая, пред петима души, които нищо не са видели, нито са могли да реагират по какъвто и да било начин…