— За мен е все тая дали сте учен, или поп. — Картър се беше заел да вади консервите от левия стелаж. — И двете са еднакво лоши за обществото. Едните създават оръжията, а другите ги благославят.
— А пък военните стрелят с тях — отвърна Виктор, без никакво желание да спори, но тенденциозно.
Потърси срока на годност на консервата със зелен фасул и установи, че е изтекъл преди четири години. Върна я в кашона и насочи фенера към следващия. Картонени опаковки. Бръкна и се опита да извади една.
— Кажете ми нещо — каза Картър зад гърба му. — Какво е Бог според вас?
— Бог?
— Да, какво е според вас?
— Надежда — отвърна Виктор след кратка пауза. — А за вас?
— Зависи от деня.
Опаковката беше залепнала. Виктор силно разтърси кашона. Изведнъж пъргава черна сянка изникна на пет сантиметра от пръстите му и се закатери по стената.
— Боже… — изстена Виктор на испански и се отдръпна с отвращение.
— Е, това вече наистина не е „Бог“ — Картър повтори думата на испански, докато се взираше в тавана. — Това е хлебарка. Действително е голяма, но нека не преувеличаваме…
— Огромна е… — На Виктор му се гадеше. Задушеното се разбунтува в стомаха му.
— Това е тропическа хлебарка без оцветители и консерванти. Бил съм на места, където лигите ти потичат при вида им. Места, където появата им се възприема като поява на дивеч.
— Не съм убеден, че бих искал да попадна на подобно място.
Бившият военен се изсмя дрезгаво и отсечено.
— Вече сте на подобно място, отче. Ако искате, ще разкова дъските от онази врата и ще ви покажа.
Виктор се обърна към вратата, после и към Картър. Очите на Картър и вратата имаха един и същи цвят на светлината на фенера.
— Не мога да кажа, че това е най-неприятното нещо, което съм виждал в живота си, защото впоследствие видях Крейг, Петрова и Марини. Но това, което видях зад тази врата, беше най-неприятното, което бях виждал в живота си дотогава. А кълна ви се, че вече бях виждал туй-онуй. — В прохладата на склада дъхът на Картър образуваше лек ореол. Фенерът караше очите му да блестят. Като че ли гореше отвътре. — Превъзходни войници като Стивънсън и Бергети, хора, свикнали да живеят на бойна нога — както обичам да казвам, — бяха сломени, когато слязоха в този склад… Дори и онзи тип, дето ни преследва, Харисън, човекът на „Игъл“, се побърка: той е виждал повече жертви от когото и да било, а сега се е превърнал в пъзльо. Изпуска си нервите, изпада в кризи и всякакви подобни неща. А не е човек, когото бих определил като мекушав.
Виктор помръдна адамовата си ябълка в неуспешен опит да преглътне. Картър се отмести малко, докато говореше, сякаш вече не се обръщаше към него, а към сенките около тях.
— Ще ви разкажа нещо. На хиляди километри оттук, в един дом в Сиудад дел Кабо живеят жена ми и дъщеря ми. Те са тъмнокожи. Имам прекрасно тъмнокожо момиченце на десет години, с великолепни къдрици и черни очи. Усмивката й е толкова нежна, че бих могъл да я съзерцавам цял живот, докато тялото и устата ми не пресъхнат. Жена ми се казва Камария, което на суахили означава „като лупата“. Тя е стройна и красива — съвършен образец на своята раса, със стегнато тяло от абанос. Обичам ги до полуда. А от няколко години не минава нощ, без да сънувам как ги затварям в този склад и ги раздробявам на парчета. Правя с тях онова, което нещото бе направило с Черил Рос. Не мога да се съпротивлявам — той идва, заповядва ми и аз се подчинявам. Изтръгвам очите на дъщеря си и ги изяждам.
Остана за миг безмълвен, дишайки тежко. Сетне се обърна към Виктор със спокоен, безучастен поглед.
— Страх ме е, отче. Повече, отколкото малко дете, затворено в тъмна стая. Откакто това се случи, съм способен да се разкрещя, ако някой приятел ме стресне на шега, или пък да се изпусна в гащите, ако остана сам през нощта. Никога не съм изпитвал такъв страх в живота си… Знам, че ако съществува Бог, както вие вярвате, той или онова нещо е Антибог. Антинадежда. Антихрист, така ли се казваше?
— Да — промълви Виктор.
Картър го загледа.
— Но не се притеснявайте. Това не ви засяга. Засяга нас. Ако вашите колеги не намерят бързо решение, ще убие всички ни, вас не… Вие само ще полудеете. — Внезапно заговори с презрение. — Така че престанете да се вълнувате около шибаните хлебарки и продължавайте с кашоните.