— Права си. Те са мъртви. А не може едновременно да съжителстват двойник и покойник. Оставаме само…
— Бланес ги изгледа, докато ги изброяваше в полутъмната стая: — Елиса, Жаклин, Картър и аз. И Рик, който изчезна.
— Но… това означава… — Жаклин беше пребледняла.
Бланес мрачно потвърди:
— Зигзаг е един от нас.
Жената редник се казваше Превин или поне така пишеше на значката отпред на униформата й. Беше руса, със сини очи, малко едра, но привлекателна, при все че най-голямото й достойнство беше, че не говореше. В замяна на това лейтенант Борсельо, командващ тактическата част в егейската база „Имния“, който се беше барикадирал зад бюрото в кабинета си, бе истинско кречетало. Въпреки това те имаха нещо общо помежду си: погледите и на двамата се правеха, че не забелязват Юргенс. Жената гледаше изобщо да не спира очите си върху него, а лейтенантът се справяше още по-добре: хвърляше мигновени погледи към Юргенс и веднага отново се взираше в Харисън, сякаш искаше да даде да се разбере, че е свикнал да вижда какво ли не.
Харисън разбираше желанието му да се преструва, че присъствието на Юргенс му е безразлично.
— Приятно ми е да ви посрещна, господине — каза Борсельо, — и съм на ваше разположение, но не съм сигурен, че добре разбрах молбата ви.
— Молбата ми… — Харисън като че ли се замисли върху думата. — Молбата ми е много проста, лейтенант: четири „архангели“, шестнайсет човека, защитно облекло, необходимото оборудване.
— И тръгване кога?
— Още тази нощ. След осем часа.
Борсельо изви вежди. Не сваляше от лицето си изражението, с което искаше да каже „Вижте ме колко любезен съм с цивилните“, но в тези вежди с непокорно стърчащи на всички страни косми Харисън прочете категоричен отказ.
— Силно се опасявам, че това е невъзможно. Има тайфун на север от островите Чагос, който напредва по посока на Нуева Нелсон. „Архангелите“ са малки хеликоптери. Съществува повече от петдесетпроцентова вероятност да…
— Тогава хидросамолети.
Борсельо съчувствено се усмихна.
— Няма да могат да се приводнят, господине. След един-два часа вълните край острова ще достигнат десет метра. Напълно невъзможно е. Екипът ни тук, в „Имния“ е малоброен. В моята част има не повече от трийсет човека. Ще трябва да изчакаме до утре.
През цялото време Харисън като че ли не преставаше да гледа жената редник Превин. Отвръщаше с усмивка на любезностите на Борсельо, но гледаше подчинената му. От всичко на света нещото, което никой и най-малко можеше да иска от него, бе да понася осеяното с кратери от акне кръгло лице на лейтенант Борсельо да му се пречка по този начин пред очите.
— Рано сутринта всичко ще бъде готово. По всяка вероятност на разсъмване, ако…
— Може ли да поговорим насаме, лейтенант? — пресече го Харисън.
Веждите се извиха, лицето срещу него направи поредното усилие да прикрие изненадата и да остане любезно. И да не гледа Юргенс. Ала накрая Харисън направи знак с ръка и жената се изниза, затваряйки вратата след себе си.
— Какво точно искате, господин Харисън?
Сега, след като валкирията си беше тръгнала, Харисън се чувстваше по-спокоен. Притвори очи и се замисли над възможните отговори. Искам да махна една досадна оса от главата си. Бих могъл да му отговоря така. Когато отвори очи, Борсельо продължаваше да седи там и за щастие Юргенс също си беше на мястото. На лицето на Харисън се изписа усмивка на любезен възрастен мъж.
— Искам да тръгна за острова тази нощ, лейтенант. И да взема със себе си някои от вашите хора. Заклевам се, че ако можех да свърша всичко сам, нямаше да ви безпокоя.
— Разбирам. И ми се струва, че трябва да следвам вашите указания. Такова е нареждането — да следвам указанията ви. Но се опасявам, че това не означава да върша глупости. Не мога да изпратя „архангели“ в район, където бушува тайфун… От друга страна… ако ми позволите да говоря честно… — Харисън направи жест, с който като че ли му казваше да продължава. — Според докладите, с които разполагаме, лицата, които преследвате, са се насочили към Бразилия. Властите там вече са предупредени. Не разбирам много добре защо толкова спешно искате да отпътувате за Нуева Нелсон.
Харисън кимна мълчаливо, сякаш Борсельо му беше разкрил неоспорима истина. Действително всичко внушаваше, че Картър и учените са поели към Бразилия, след ескалата в Сана. Агентите му бяха разпитвали един фалшификатор на паспорти в Кайро, който ги бе уверил, че Картър му е поръчал няколко входни визи за Бразилия. Това беше единствената надеждна следа, която имаха.