— Искате да кажете, че един от нас тук може да е онова нещо. Без дори да подозира.
— Елиса, Жаклин, вие и аз — потвърди Бланес — или пък Рик. Някой от хората, които бяхме на острова преди десет години. Някой от оцелелите. Освен ако не е бил Райнхард, и в този случай Зигзаг би бил вече мъртъв. Обаче аз се съмнявам.
Жаклин се беше привела напред в стола си, облегнала лакти на бедрата си, зареяла поглед, все едно че не слуша, но внезапно премигна и се намеси:
— Двойникът на Рик не е бил толкова жесток, нали? Защо Зигзаг е… такъв?
Бланес я погледна мрачно:
— Това е основният въпрос. Единственият отговор, който ми хрумва, е изводът, до който Райнхард е стигнал един от нас не е това, за което се представя.
— Какво?
— Всички наши сънища… — Бланес подсилваше думите си с ръкомахания. — Тези желания, които ни се струват чужди, импулсите, които ни владеят… Зигзаг ни влияе през цялото това време, въпреки че не го виждаме… Прониква в подсъзнанието ни, принуждава ни да мислим, сънуваме или вършим разни неща. Това не се е случвало при никое предишно раздвояване. Райнхард смята (и му се е струвало чудовищно), че двойникът произлиза от болен, нездрав ум. При раздвояването му в сънно състояние той е… той е придобил огромна сила. Ти използва една дума, Жаклин: „зараза“, помниш ли? Тя е най-подходяща. Ние сме заразени с подсъзнанието на този субект.
— Искаш да кажеш — попита Жаклин с тон, изразяващ недоверие, — че един от нас мами останалите?
— Искам да кажа, че става дума най-вероятно за някой психопат.
Дълбоко мълчание. Погледите се извърнаха към Картър, въпреки че Елиса не разбра точно защо.
— Щом става дума за психопат, значи със сигурност е преподавател физик — каза Картър.
— Или пък бивш военен — отвърна Бланес, заковал очи в него. — Достатъчно травмиран индивид, чието подсъзнание живее във вечен кошмар…
Картър раздвижи рамене като при смях, но устните му не помръднаха. Обърна се, отиде в кухнята и си наля още малко претоплено кафе.
— А как да си обясним това, че с години не дава признаци за живот, а след това се завръща? — поинтересува се Жаклин.
— Изразът „с години“ е лишен от смисъл от гледна точка на Зигзаг — уточни Бланес. — За Зигзаг всичко се случва за миг, а периодите се определят от интервалите, нужни му, за да се придвижи във времето, подобно на всеки друг двойник. За него ние все още сме в станцията през онази нощ и идваме тичешком един по един в залата за управление, а алармата не престава да вие. В неговата времева струна, в неговия свят ние продължаваме да сме точно в онзи миг. Затова ние изпитваме влиянието му, въпреки че не го виждаме. Всъщност аз съм убеден, че той ни избира по определен ред… Помните ли кой пръв пристигна в залата за управление, като изключим Рик…? Розалин. И тя първа умря. А след нея? Кой дойде след нея?
— Черил Рос — прошепна Елиса. — Самата тя ми каза.
— Тя беше втората жертва.
— Мендес беше първият от моите хора — каза Картър, — беше дежурен и… Почакайте… Той беше третата жертва… Мамка му…!
Спогледаха се. Жаклин изглеждаше много притеснена.
— Аз влязох след Райнхард… — изстена. Обърна се към Елиса. — А ти?
— Има някаква грешка — каза Елиса, — аз отидох заедно с Надя, но Райнхард вече беше там, а Надя умря преди… — Изведнъж спря. Не. Надя ми каза, че е станала преди това. Дори установила, че Рик не е в леглото си. Поправи се. — Не, така е… Убива ни по реда, в който сме се събудили и излезли в коридора…
За миг всеки избягваше да погледне другите и изглеждаше потопен в собствените си мисли. На Елиса й се стори ужасно, че изпитва известно облекчение при спомена, че Жаклин и Бланес вече бяха станали, когато тя влезе в залата.