Затова реши да му говори съвсем спокойно.
— Ти ни излъга, Давид.
Той обърна глава и я погледна.
— Каза ни: „Само онези, които осъществяват опита, виждат двойниците.“ Снимките с мишки и кучета са получени от Марини, но първата — тази на Здравата чаша, сте постигнали и двамата. И ти си видял раздвояването на чашата, нали? Затова не искаш да направим опита, нали?
В тъмнината Бланес мълчаливо я наблюдаваше.
Тя си представи какво виждаше: фигурата й на жена, застанала права на прага в контражур; гъстата й черна коса бе прибрана на опашка, блузката не покриваше корема й, дънките й с разнищени ръбове плътно прилепваха по бедрата й.
— Елиса Робледо — прошепна той. — Най-умната и красива студентка… и най-арогантната безсрамница.
— При това на теб никога не ти е пукало за нито едно от тези три неща.
Отново се измериха с поглед. И се усмихнаха. И точно в този момент той изрече нещо, от което тя настръхна.
— Има още една жертва на Зигзаг, за която не знаеш, но нея я убих аз. — Продължаваше да седи с лакти върху масата. Беше се загледал дълбоко втренчен в нещо невидимо за нея между ръцете си. Не я погледна, докато говореше. — Знаела ли си, че когато бях на осем години, видях как брат ми умира от електрически удар. Бяхме в трапезарията — майка ми, брат ми и аз. В един момент… Много ясно си спомням… Мама излезе за малко, а брат ми, който си играеше с една топка, започнал да си играе с кълбото кабели за телевизора, без аз да разбера. Бях се зачел в някаква книга… Спомням си заглавието: „Чудесата в науката“. В един момент се обърнах и видях брат си с неподвижно щръкнала като на бодливец коса. От гърлото му излизаше някакво хриптене. Стори ми се, че тялото му от кръста надолу прилича на балон, пълен с вода, но всъщност в този момент той се беше изпуснал и се обливаше в собствените си нечистотии. Спуснах се към него обезумял. Бях чел някъде, че е опасно да се докосва човек, поразен от електрически ток, но тогава ми беше все едно… Втурнах се към него и го блъснах, все едно се боричкахме. Спаси ме това, че точно тогава бушоните гръмнаха. Но в спомените си имам усещането, че… съм
докоснал за миг електричеството. Споменът ми е много странен — не отговаря на действителността, но аз не мога да си го избия от главата: докоснах електрическия ток и с него — смъртта. Почувствах, че смъртта не е някакъв покой — смъртта не беше нещо, което се случва и свършва: тя беше застиналост, бръмчаща като мощна машина. Смъртта беше чудовище от прегорял метал… Когато отворих очи, мама ме прегръщаше. Брат си вече не помня. Изтрил съм спомена за неговия труп. В този момент, точно в този ужасен миг реших, че ще стана физик: предполагам, че съм искал да опозная добре своя враг… — Спря и я погледна. Продължи с пресеклив глас: — Преди няколко дни преживях друг ужасен момент — най-ужасния след смъртта на брат си. Но тогава съжалих, че съм физик. Беше във вторник. Райнхард ми се обади по обяд, след като беше хвърлил бегъл поглед на файловете на Серджо, и набързо ми разказа за какво става дума. Аз трябваше да пътувам за Мадрид и да подготвя срещата, но преди това… Преди това реших да посетя учителя си Алберт Гросман. Изпитвах нужда да го видя. Мисля, че ти разказах веднъж как той бе против проекта Зигзаг. Помогна ми в откриването на уравнението за „теорията за секвоята“, но предвид възможните последици от преплитането на минало и настояще, той се оттегли, оставяйки ни сами — Серджо и мен… Казваше, че не иска да върши грях. Може би говореше така, защото беше стар. Тогава аз бях млад и ми хареса това, че ми го казва. В това се състои разликата, голямата разлика между възрастите: старите се ужасяват от греха, младите са привлечени от него… Но миналия вторник, когато Райнхард ми разкри всичко направено от Марини, аз изведнъж се почувствах стар. И отидох да разкажа на Гросман… може би търсейки опрощение. — Направи пауза. Елиса го слушаше, облегнала глава на касата на вратата. — Лежеше в частна болница в Цюрих. Знаеше, че умира. Беше се примирил с това. Ракът му бе в много напреднала фаза, с метастази в белите дробове и костите… Ту го приемаха в болницата, ту го изписваха. Успях да издействам да ме пуснат във време извън определеното за посещения. Той ме изслуша в леглото, където агонизираше. Аз виждах как смъртта настъпва в очите му, подобно на нощ на хоризонта. Неговият ужас, докато му разказвах за връзката между убийствата (за които той не знаеше) и за съществуването на Зигзаг, беше огромен. Не ме остави да довърша. Махна си кислородната маска и започна да ми крещи: „Проклет да си! — викаше. — Пожела да видиш онова, което никому не е дадено да вижда, онова, което Бог ни е забранил! Ти си виновен! И Зигзаг е твоето наказание!“ Не спираше да повтаря тези думи, дерейки гърлото си, давейки се, умирайки: „Зигзаг е твоето наказание.“ Всъщност вече беше мъртъв, но все още не знаеше.