Бланес се задъхваше като че ли не беше говорил, а бе изпълнявал някакво силово упражнение. Пръстите му забарабаниха по прашната маса като по клавиатура.
— Влезе една сестра и аз трябваше да си тръгна. Когато на другия ден пристигнах в Мадрид, узнах, че е починал от болестта си същата нощ: Зигзаг го беше убил чрез мен.
— Не, ти не…
— Имаш право — прекъсна я той с усилие. — Аз също видях двойниците на чашата… Серджо и аз ги изучавахме и разбрахме какви рискове крие преплитането във времето. Аз отказах да продължа по този път и смятах, че съм убедил и Серджо. Заклехме се никога да не разкрием това. Ала той е продължил тайно с опитите… Години по-късно интуитивно усетих какво прави, но нищо не казах — нито на Гросман, нито на когото и да било. Всички умираха край мен, а аз запазих пълно мълчание!
Неочаквано Бланес заплака.
Плачът му беше превзет и неумел, като че ли плаченето изискваше някаква сръчност, от която той бе напълно лишен. Елиса се доближи и го прегърна. Помисли си за майката на Бланес — как е стискала в прегръдките си тялото на по-големия си син с всички сили, докосвайки го, за да се увери, че поне той продължава да е жив, че той, поне той, не е бил застигнат от непобедимата машина.
— Ти не си знаел за случващото се… — каза му тя нежно, галейки потния му тил. — Не си можел да бъдеш сигурен, Давид… Не си виновен за нищо…
— Елиса… Боже мой, какво направих…? Какво направихме…? Какво правим всички учени?
— Да сполучим или да сгрешим — това е единственото, което можем да направим… — Тя говореше, без да отпуска прегръдката си. — Ще опитаме още веднъж, Давид… Ще се опитаме този път да успеем, умолявам те… Позволи ми да опитам…
Бланес като че ли се беше поуспокоил. Но когато се отдръпна и я погледна в очите, тя видя ужаса, който го мъчеше.
— Страхувам се както от евентуален успех, така и от възможния неуспех — каза той.
— Готово — оповести Жаклин Клисо от стола, на който се бе покатерила.
— Точно както госпожа преподавателката желае — потвърди Картър, загледан в екрана на компютъра, пред който Елиса седна, в средата на задника й.
Елиса погледна към миникамерата, включена към контролния компютър. Беше поставена на триножник зад гърба й, насочена към основната клавиатура. Тя одобри позицията. Ако Рик наистина беше работил с ускорителя в онази нощ, тя предположи, че е осъществил всичко от това положение. Освен това камерата заснемаше също и вратата към генератора, където бе загинала Розалин.
Беше прекарала целия следобед в подготовка. Убеди Бланес, че иска да действа сама (наложи се да убеждава и Виктор): аргументът й беше, че така е по-малко рисковано за групата и че ако настъпи раздвояване, по този начин само тя щеше да види двойниците. Не желаеше помощ дори и за изчисленията — твърдеше, че ще загубят време. Затова пък се наложи да премине обучение за работа с апаратурата. Въпреки че Бланес не беше напълно запознат с всичко около Сюзън, знаеше най-необходимото, свързано с работата по контрола на входа и изхода на снопа от частици. Виктор помогна, като прегледа компютрите. Голяма част от функциите на програмите беше непозната за нея, но пък софтуерът бе относително стар. Устройствата за графично изобразяване бяха по-сложни, но тя щеше да ги използва само при нужда — намерението й беше да наблюдава изображенията в естествения им вид.
Минаваше шест вечерта, когато вятърът се засили и воят му се чуваше от залата за управление.
— Може бурята да ти създаде проблеми — каза колебливо Бланес.
— Това са проблемите, които най-малко ме тревожат. — Една буря в началото и друга — в края. Елиса си каза, че това съвпадение може би е добър знак.
Жаклин се приближи. Беше прихванала гъстата си коса с ластик и краищата й падаха надолу подобно на растение, зажадняло за вода.
— Какво ще направиш… когато получиш снимките? Всички трябва да ги видим.