— Не мога да повярвам. — Картър изгледа Виктор от главата до петите на светлината на лампата. — В 2015 година сме, а вие да нямате часовник-компютър?
— Имам, но не го използвам. Този работи чудесно. Класически „Омега“. От дядо ми е. Обичам часовниците с пружина.
— Вие сте като кутийка, пълна с изненади, отче.
— Виктор, провери ли в лабораториите? — попита Бланес.
— Имаше два лаптопа в лабораторията на Зилберг. Извадих им батериите.
— Много добре. Казах на Елиса да изключи ускорителя и компютрите, които няма да използва — добави Бланес и подложи ръка, за да поеме батериите, които Жаклин му подаваше. — Трябва да оставим всичко това някъде…
— На конзолата. — Картър беше отишъл в дъното на залата. С отдалечаването му, мракът ги обгърна.
— Давид… — треперливо промълви Жаклин, която беше седнала на пода. — Мислиш ли, че… скоро ще атакува?
— Нощта е най-опасното време, защото тогава той има на разположение включени лампи. Но не знаем кога точно ще го направи, Жаклин.
Картър се върна и си потърси място на пода. Четиримата заедно едва заемаха половината от пространството в прожекционната зала; седяха струпани пред екрана, сякаш бяха принудени да споделят тясна палатка — Бланес седеше на стол до стената, Картър и Жаклин — на пода, а Виктор — на друг стол срещу Давид. Тъмнината беше пълна, с изключение на жълтия сноп светлина от лампата на Картър, и беше горещо като в сауна.
По едно време Картър остави настрана лампата и извади два предмета от джоба на панталона си. На Виктор му заприличаха на части от черен кран за чешма.
— Предполагам, че мога да ползвам ето това — продума и намести двете части една в друга.
— Няма да ви свърши никаква работа — предупреди го Бланес, — но стига да няма батерии, можете да го използвате.
Картър остави пистолета в скута си. Виктор забеляза, че го гледа с чувство, което нито един жив човек не събуждаше у него. Неочаквано бившият военен грабна лампата и я захвърли срещу него. Движението беше толкова изненадващо, че вместо да опита да я хване, Виктор се отдръпна и лампата го удари по ръката. Докато се навеждаше да я вдигне, чу смеха на Картър. Идиот — каза си Виктор.
— На вас се падна, отче. Благодарение на вашия часовник с пружина ще имате честта пръв да седите на пост. Събудете ме в три, ако заспя. Аз ще поема остатъка от нощта.
— Елиса ще ни извика преди това — каза Бланес.
Помълчаха известно време. Сенките им приличаха на входове към тунели, така както се отбелязваха по стените на светлината на лампата. Виктор беше сигурен, че това, което чуваше, е дъжд. В залата за прожекции нямаше прозорци (въпреки породените от това неудобства, тук беше единственото място на станцията, където и четиримата можеха да изпънат крака и да се почувстват в известен смисъл удобно), но се чуваше и нещо подобно на силно радиосмущение, пращене на зле настроен телевизор. На този звуков фон виеше вятърът. А по-близо, в мрака, се долавяха нечии въздишки и неравномерно дишане. Ридание. Виктор забеляза, че Жаклин е заровила лице в ръцете си.
— Няма да може да ни нападне този път, Жаклин… — проговори Бланес с тон, който искаше да внуши доверие.
— Намираме се на остров — в радиус от километри той разполага единствено с батериите от тази лампа и компютъра на Елиса. Няма да атакува тази нощ.
Палеонтоложката вдигна глава. Сега тя не се стори красива на Виктор — беше едно ранено и разтреперано същество.
— Мой… ред е — каза много тихо, но Виктор я чу. — Сигурна съм…
Никой не се опита да я утеши. Бланес пое дълбоко въз дух и се облегна на екрана.
— Как го прави? — попита Картър. Беше се протегнал в цялата си внушителна дължина с тил, опрян на ръцете, а те — облегнати на стената; косми по гърдите му се подаваха изпод тениската. — Как ни убива?
— Когато ние се озовем в неговата времева струна, изпадаме под негова власт — каза Бланес. — Вече ви обясних, че в един интервал, толкова кратък, колкото този на струната, няма достатъчно време, за да бъдем „в твърдо състояние“ и нашето тяло и всички заобикалящи ни предмети са нестабилни. Ние сме нещо като пъзел от атоми вътре в нас: Зигзаг просто може да махне всичките ни части една по една, да им размени местата, или да ги унищожи. Може да го направи, стига да пожелае, по същия начин, както манипулира енергията на осветителните тела. Дрехите и всичко онова, което е извън струната и следователно има свое собствено време, ни става чуждо. Нищо не може да ни защити, няма как да използваме каквото и да било оръжие. Във времевата струна ние сме голи и беззащитни като бебета.