Независимо от това нито Картър, нито самият дявол щяха да му попречат да извърши това, което бе намислил.
Стана и тръгна на пръсти към вратата. Беше съобразил да я остави отворена. Излезе в тъмния коридор и извади кибрита от панталона си. Няколко часа преди това, когато Картър търсеше кутийката, за да си запали цигара, Виктор се изплаши да не би да открие, че му го е взел. За щастие това не се бе случило.
Осветявайки пътя си с трептящия пламък, той сви надясно и стигна до коридорчето към първата барака. Там барабаненето на дъжда се чуваше по-силно, дори проникваше вятър. Виктор заслони клечката с ръка, за да не изгасне.
Тъмнината го измъчваше. Изпълваше го с ужас. По принцип Зигзаг (ако това чудовище наистина съществуваше, защото той все още се съмняваше) не представляваше пряка заплаха за него, но другите бяха посели заразата на страха в кръвта му. Бушуващата буря, липсата на светлина и тези стени от вледеняващ метал по никакъв начин не му помагаха да се успокои.
Клечката започна да пари пръстите му. Духна я и я хвърли.
За миг остана сляп, докато вземаше друга.
Страхът се поражда в голяма степен от въображението ни — Виктор беше чел за това безброй пъти. Ако не дадеш воля на фантазията си, мракът и шумовете по никакъв начин не могат да ти повлияят.
Клечката се изплъзна от ръцете му. Дори не му мина през ум да се наведе, за да я вдигне. Взе друга.
Както и да е, вече беше близо до целта. Когато пламъкът отново светна, той видя вратата на един-два метра вдясно от себе си.
— Къде ли е отишъл Виктор?
— Не знам — отвърна Жаклин. — И не ме интересува. — Обърна се с намерението да продължи да спи — изключването на съзнателността беше единственият й начин да потуши страха.
— Не можем да понесем целия този товар сами, Жаклин — отбеляза Бланес. — Виктор ни е от голяма помощ. Ако си тръгне, все едно че си тръгват вятърът и морето и остава единствено старата лодка.
Жаклин, която беше затворила очи, се надигна и изгледа Бланес. Той продължаваше да седи на стола, облегнал глава на екрана; зелената му тениска беше влажна от пот, а пъхнатите в широките джинси крака бяха изпънати и кръстосани.
Благото му и добродушно лице с необръсната сива брада и с надупчени от старо акне бузи и едър нос беше обърнато към нея и изразяваше обич.
— Какво каза?
— Че не бива да позволим Виктор да си тръгне. Той е единствената ни помощ.
— Не, не… Имам предвид… Каза нещо за вятъра и морето… и някаква стара лодка.
Бланес повдигна вежди, изразявайки любопитство.
— Обикновено клише. Защо питаш?
— Напомня ми за едно стихотворение, което Мишел написа, когато беше на дванайсет години. Прочете ми го по телефона и толкова ми хареса. Насърчих го да продължава да пише. Колко само ми липсва… — Жаклин сподави внезапния си порив за плач. — Отидоха си вятърът и морето. Остана само старата лодка… Сега е на петнайсет години и още пише стихове… — Потърка ръце и се огледа с внезапно обзело я безпокойство. — Нищо ли не чу?
— Не — прошепна Бланес.
Тъмнината в залата беше всеобхватна. На Жаклин й се стори, че е по-голяма от самото помещение.
— Аз съм следващата. — Говореше с глас, издаващ нещо между стон и хлипане, подобно на наказано малко момиченце. — Знам всичко, което ще направи с мен… Повтаря ми го всяка нощ… Много пъти съм си мислила да свърша със себе си и бих го направила, ако той ми позволеше… Но той не иска. Доставя му удоволствие да го чакам ден след ден… В отплата ми поднася наслада и ужас. Подхвърля ми насладата и ужаса, както се подхвърлят кокали на куче и аз ги предъвквам смесени в едно… Знаеш ли какво казах на мъжа си, когато реших да го напусна? „Още съм млада и искам да изживея живота си и да удовлетворя желанията си.“ — Поклати объркано глава и се усмихна. — Това не бяха мои думи… Той ги изрече чрез мен.
Бланес кимна разбиращо с глава.
— Изоставих съпруга и сина си… Изоставих Мишел… Трябваше да го направя. Той ме искаше сама. Идва при мен нощем и ме принуждава да пълзя на четири крака и да падам в краката му. Трябваше да се гримирам, да боядисвам косата си черна, да се обличам като… Знаеш ли защо косата ми сега е боядисана така? — Докосна с ръка червеникавата си коса и се усмихна. — Понякога си налагам да се разбунтувам. Струва ми страшно усилие, но го правя… Вече съм сторила прекалено много за него, не мислиш ли? Трябваше да загърбя целия си предишен живот — професията, съпруга си… Дори и Мишел. Нямаш представа каква ужасяваща омраза крие в себе си, какви неща говори за сина ми. Като живея сама… поне мога да посрещам цялата тази ненавист с тялото си…