— Разбирам — отвърна Бланес. — Но това положение ти харесва донякъде, Жаклин. — Вдигна глава, за да спре протеста й. — Казвам, че само донякъде. То е нещо подсъзнателно. Той трови подсъзнанието ти. Нещо като кладенец — спускаш кофата и като я издърпаш, виждаш най-различни неща. Вода, но също и мъртви гадинки. Всичко в теб, онова, което винаги се е таяло и което той е открил и изважда наяве. В крайна сметка, има и наслада…
Тя усети, че лицето на Бланес се променя, докато говори. Очите му изгубиха зениците си и заприличаха на гнойни абсцеси под веждите му.
В този миг се събуди.
Сигурно бе заспала или дори беше имала „изключване“. Отлично си спомняше — беше ужасно — виждаше как лицето на Бланес се променя и става като на… За щастие това беше само сън.
В този момент се огледа и осъзна, че се случва нещо лошо.
Картината се изчерпа. Виктор я затвори и зареди друга.
Не беше сигурен, че иска да го види. Изведнъж си каза, че не иска, дори Той да е истинският (колко ли злощастници са били разпънати на кръст в онези времена, преди да се стигне до този изстрадал Бог?). Не, не искаше да го види, поне с побиващите тръпки, които съпровождаха времената на Планк, подчинени на диктата на лутащи се атоми. Не искаше да види проядения Син, разкъсан в мигновение, в което дори Отецът не можеше да се вмести. Вечността, Безкрайната протяжност, Божествената и мистична роза съставляваха времето на Бог. Но тогава безкрайната краткост? Как трябваше да се нарече тя? Моментност?
Този толкова кратък интервал, в който Розата представлява само стъбълце, несъмнено принадлежеше на дявола. Светкавицата, проблясъкът в едно премигване, дори в намерението да мигнеш, траеха много повече. Виктор си мислеше нещо ужасно — в онази вселена от хилядни от секундата Доброто не съществуваше, понеже му беше нужно повече време, отколкото на Злото.
Беше ги намерил случайно следобеда, в един от класьорите в лабораторията на Зилберг, докато търсеше неизползвани компактдискове. Това бяха няколко диска с етикет на кутията, на който пишеше „Дисперс“.
Веднага си спомни разказаното от Елиса. Това сигурно бяха „дисперсиите“, за които Надя й беше говорила и които Зилберг пазеше; неуспешни опити с разтворени струни, направени с погрешно изчислени енергии и затова с неясни с изображения. Как бяха останали тук? Може би в „Игъл“ смятаха, че това е най-подходящото място да бъдат съхранени. А може би бяха непотребни. Във всички случаи беше убеден, че няма да види кой знае какво, но наименованието на файловете, които се показаха, когато пъхна един от дисковете в компютъра — „Разпятие“, последвано от някаква цифра, му се стори доста изкушаващо, доста подозрително, за да изпусне подобен уникален шанс.
В лабораторията на Зилберг имаше два преносими компютъра със заредени батерии. Виктор предположи, че техниците, които посещаваха острова, ги използваха, за да гледат дисковете. Въпреки нареждането на Бланес да извадят батериите от всички уреди, Виктор беше оставил батериите в единия от тях. За да не наруши плановете на другарите си, бе пресметнал набързо следното: лампата, която беше оставил при тях, консумираше по-малко енергия. Така че общо енергията, която използваха сега, се равняваше на тази на голямата лампа. А ако все пак вършеше нещо лошо, това изобщо не го интересуваше — беше решил да поеме тази отговорност. Искаше само да види някои от изображенията. Само някои, за Бога. Нищо на света нямаше да го спре.
Отвори първия файл разтреперан. Но той се оказа някакъв свят в бледорозово, сюрреалистично видение. Следващите девет приличаха на анимациите на художник от шейсетте години под въздействието на наркотик. Но единайсетият го остави без дъх.
Някаква местност, планина, кръст.
Изведнъж кръстът се превърна в кол без напречната част. Преглътна — тези промени в морфологията сигурно се дължаха на времената на Планк. Кръстът преставаше да бъде кръст през тези толкова краткотрайни интервали. Не забеляза никаква човешка фигура.