Беше почти девет сутринта в неделя, 15 март, и над проклетия остров продължаваше да се излива плътна водна стена. Палмите по края на брега се люлееха като четки от пера в ръцете на нервен прислужник. Горещината и влагата запушваха носа на Харисън и една от първите му заповеди беше да включат всички климатици. Със сигурност щеше да се простуди, защото дрехите му още бяха мокри от бурята, която ги посрещна с приземяването им осем часа по-рано, но това беше най-малкото зло.
Загледан в пейзажа, с ръце в джобовете и замислен над островите, греховете и мъртвите Еви, Харисън каза:
— Двамата мъже, които влязоха в залата, трябва да са били войници. Те имат закалка, свикнали са да виждат какво ли не… Какво е специалното в това, професоре? — Обърна се към Бланес, който седеше пред прашната маса. Седеше с наведена глава и не беше докоснал чашата с вода, която Харисън му бе предложил. — То е нещо повече от обезобразени тела, нали? Нещо повече от засъхнала кръв по стените и тавана…
— Това е Въздействието — каза Бланес със същия безличен и изпразнен тон, с който бе отговарял и на предишните въпроси. — Убийствата, извършени от Зигзаг, са като сцени от миналото. Предизвикват Въздействие…
Известно време Харисън не правеше нищо друго, освен да поклаща глава.
— Разбирам. — Отдръпна се от прозореца и отново се разходи из трапезарията. — И това… способно ли е… да ни промени?
— Не разбирам.
Харисън едва движеше само необходимите за артикулацията на думите мускули. Лицето му представляваше напудрена маска.
— Да ни накара… да вършим или да мислим странни неща…
— Предполагам, че да. Подсъзнанието на Зигзаг отравя по някакъв начин всички ни, защото се преплита с нашето настояще…
Трови ни. Харисън си заповяда да не гледа към Елиса, която седеше там, задъхвайки се като диво животно, с тази своя прилепнала към тялото тениска и джинси, срязани на височината на слабините, със смугла, лъщяща от потта кожа и катраненочерна разрошена коса.
Не искаше да я гледа, защото не желаеше да изгуби контрол. Трудно можеше да се овладее — ако я гледаше дълго време или дори само достатъчно време, беше способен на всичко. А той все още не искаше да прави нищо. Трябваше да е предпазлив. Дотогава, докато професорът имаше да казва или прави нещо, той щеше да запази спокойствие.
— Нека пак повторим основното, професоре. — Потърка очи. — Да започнем отначало. Сам ли бяхте в прожекционната зала…
— Бях заспал, но се събудих от искрите. Хвърчаха от всички контакти — конзолата, електрическите ключове… Също и в лабораторията…
— А в кухнята видяхте ли? — Харисън надникна през вратата, изкривявайки лице в гримаса от миризмата на изгоряло. — Изолацията на контактите е обгоряла, а кабелите — напълно оголени… Как е могло да се случи това?
— Направил го е Зигзаг. То е нещо ново. Научил се е… да изтръгва енергия от изключени уреди.
Харисън поглаждаше брадичката си, докато гледаше учения. Трябваше да се обръсне. Да се изкъпе, за да се съживи, да си отпочине като хората в истинско легло. Но още не беше дошло времето да направи всичко това.
— Продължавайте, професоре.
Осата. Преди всичко трябва да убия осата, която жили мислите ми.
— На светлината от тези искри успях да видя… Дори не знам как разбрах, че това е Жаклин… Повърнах. Започнах да крещя.
Вратата на трапезарията се отвори и ги прекъсна. Влезе Виктор, придружен от един войник. Беше толкова мръсен, колкото и останалите — гол до кръста, с риза, вързана на колана, и лице, подпухнало от недоспиване и от плесниците, които Картър му беше зашлевил. Харисън се отврати, като го видя: болнавата му бледост, липсата на окосмяване по гърдите, старомодните му очила… Всичко в този тип му напомняше за незрял червей, за длъгнеста попова лъжичка. А на всичко отгоре се беше напикал в панталоните, докато влизаше в прожекционната зала, и петното още личеше на крачолите му. Харисън му се усмихна, решен да изтърпи дори и господин Попова лъжичка.
— Починахте ли си, господин преподавател?
Лопера кимна утвърдително с глава и седна на един стол. Харисън забеляза, че жената го гледа с тревога. Как беше възможно тя да е приятелка на тази жалка карикатура? Може би нямаше да е зле да го убие пред очите й. Може би щеше да е прекрасно тази курва да го види как издъхва. Скъта тази мисъл в себе си с намерението по-късно да я сподели с Юргенс. Съсредоточи се върху Бланес.