— Докъде бяхме стигнали? Видяхте останките от професор Клисо и… какво стана после?
— Всичко отново беше потънало в мрак. Но аз вече знаех, че той отново е атакувал. — Спря и наблегна на следващите си думи: — Тогава го видях.
— Кого?
— Рик Валенте.
Настъпи тишина, едва нарушавана от монотонния звук на дъжда.
— Как го познахте, след като е било тъмно?
— Видях го — повтори Бланес. — Той като че ли излъчваше светлина. Беше прав пред мен, в прожекционната зала, покрит с кръв. Избяга през вратата, преди Картър и професор Лопера да дойдат.
— И вие ли го видяхте? — изрече Харисън по посока на Виктор.
— Не… — Виктор изглеждаше с изчерпани сили. — Но в този момент би било трудно да забележа каквото и да било…
— А вие, госпожо професор? — попита Харисън, без да я поглежда. — Мисля, че още сте били в залата за управление, нали? Припаднали сте… Видяхте ли Валенте?
Елиса дори не вдигна поглед.
Харисън почувства страх — не от това, че тя може да му стори нещо, а напротив — от всичко онова, което той имаше желание да стори с нея. От всичко онова, което щеше да й направи, когато му дойдеше времето. Изпитваше паника при вида на тялото, с което щеше да си играе на толкова непознати неща. След кратка пауза пое дъх и го издиша под формата на словесен поток.
— Не знаете, не отговаряте… Добре, както и да е, моите хора ще го намерят. Няма да може да избяга от острова, където и да се крие. — Обърна се отново към своя добър приятел Бланес. — Смятате ли, че Валенте е Зигзаг?
— Нямам никакво съмнение.
— И къде е бил през всичките тези години?
— Нямам представа. Ще трябва да го проуча.
— Бих искал да разбера, професоре. Да разбера как го е направил — той или неговият „дубликат“, „двойник“, или както и да се нарича… как е успял да ликвидира толкова хора измежду вас. Искам да разбера неговия фокус, ясно ли е? Един учител в училище отговаряше на всичките ми въпроси по следния начин: „Не питай за причините, резултатът ти е достатъчен.“ Но „резултатът“ сега се намира в съседната зала и е труден за разбиране. — Въпреки че се усмихваше, лицето на Харисън изразяваше болка.
— Това е резултат, от който настръхваш. Човек не може да не се запита какви ли мисли са минавали през главата на господин Валенте, за да върши всичко това с човешки тела… Нужно ми е нещо като доклад. В крайна сметка този проект е колкото ваш, толкова и наш.
— А на мен ми е нужно време и спокойствие, за да изследвам случилото се — отвърна Бланес.
— Ще имате и двете.
Елиса погледна Бланес объркано. Заговори за пръв път, откакто беше започнал дългият разпит.
— Да не си полудял? — каза на испански. — Нима ще сътрудничиш с тях?
Харисън изпревари Бланес, преди той да е отговорил.
— „Да не си полудял“ — изимитира на развален испански с насмешлив тон. — Всички сме „луди“, госпожо професор… Кой не е?
Наклони се към нея. Сега вече можеше да я погледне и не мислеше да се лиши от това удоволствие — стори му се толкова красива, толкова възбуждаща, въпреки мириса на пот и нечисто, който се излъчваше от нея, и неспретнатия й вид, че усети как го побиват тръпки. Скалъпи набързо някаква реч, за да използва максимално тези секунди на съзерцание, възприемайки поучителния тон на баща спрямо любимата си, макар и непокорна дъщеря:
— Лудостта на някои от нас обаче се състои в това да сме сигурни, че другите спят спокойно. Живеем в опасен свят; свят, където терористите атакуват тайно, изненадващо, без да показват лицата си, точно както Зигзаг… Не можем да допуснем… случилото се тази нощ да бъде използвано от неподходящи индивиди.
— Именно вие не сте подходящите индивиди — каза Елиса дрезгаво, отвръщайки на погледа му.
Харисън застина с отворена уста, прекъснат на средата на думата. Сетне добави почти нежно:
— Може и да не съм, но има и по-лоши от мен, не забравяйте това…
— Вероятно, но те са под вашето командване.
— Елиса… — намеси се помирително Бланес.
— О, няма никакъв проблем… — Харисън се държеше като възрастен, желаещ да покаже, че в никакъв случай не могат да го засегнат думите на едно дете. — Госпожа преподавателят и аз поддържаме… специални отношения… от години насам. Вече се познаваме. — Отдалечи се от нея и затвори очи. За миг звукът на дъжда по прозореца му напомни за пролята кръв. Разтвори ръце. — Предполагам, че сте гладни и изморени. Можете да хапнете и да си починете, ако желаете. Моите хора ще претърсят острова педя по педя. Ще открием Валенте, ако е изобщо… „намираем“. — Изсмя се отривисто. Сетне погледна Бланес така, както продавач би погледнал привилегирован клиент. — Ако ни предоставите доклад за случилото се, професоре, ще забравим всички прегрешения. Знам защо се върнахте тук и защо избягахте и ви разбирам… „Игъл Груп“ няма да предяви обвинения срещу вас. Всъщност вие не сте под арест. Опитайте да се отпуснете, поразходете се… ако имате желание в това време. Утре ще дойде една научна делегация и щом й представите изводите си, ще можем да се приберем вкъщи.