Но той не беше нито обикновен, нито нормален. Дъждът не го мокреше, дори не оставяше пръски по него. Капките не отскачаха от повърхността му, въпреки че тя нямаше също така усещането, че те минават през него, както при холография. Те бяха като сребърни иглички, хвърляни от някого на небето: забиваха се в седалката и изчезваха, а след това отново се появяваха под нея и падаха на пясъка.
Елиса остана загледана с изумление в стола. За пръв път го беше видяла по време на разпита, препъващ краката на Харисън като безшумна и вцепенена котка. Харисън бе минал през нея, докато вървеше, по същия начин както сега го правеше дъждът. Беше забелязала, че когато това видение се появи, един от войниците започна да гледа и да върти нещо по своя часовник-компютър, който несъмнено беше останал без енергия.
Изминаха около пет секунди и столът изчезна. Искаше й се да разполага с време (и с желание), за да изучи раздвояванията. Това беше една от най-невероятните находки в историята на науката. Почти бе склонна да оправдае Марини, Крейг и Рик, при все че вече беше прекалено късно да им бъде простено.
Когато столът изчезна, тя се обърна на сто и осемдесет градуса и мина през телените заграждения.
Побиха я тръпки при мисълта, че Зигзаг не се различава много от този стол: той беше също периодично явяващо се видение, резултат от алгебричния сбор на две различни времена. Но Зигзаг притежаваше воля. И волята му беше да ги измъчва и убива. Оставаха му три жертви до пълното изпълнение на замисъла на тази воля (може би четири, ако брои и Рик), освен ако те не направеха нещо. Трябваше да направят нещо. Възможно най-бързо.
От караулката и склада бяха останали само две почернели стени и до тях останки от разрушения. Други стени имаха вид на наскоро срутили се, несъмнено от мусонните ветрове. По-голямата част от останките и металът бяха отвени към северната страна, оставяйки в центъра оголена площ от по-твърда земя, и това се дължеше вероятно на високата температура от взрива, въпреки че тук-таме бяха поникнали храсталаци.
Реши да изчака до стените. Остави обувките си на земята, развърза тениската и се почеса по косата. Вместо да я измие, дъждът я беше сплъстил. Отметна глава назад, за да могат капките да окъпят лицето й. Пороят беше на път да спре, а слънцето започваше да пробива иззад гъстите облаци.
Миг по-късно пристигна Бланес. Размениха няколко думи, сякаш се срещаха случайно. След още пет минути се появи Виктор. На Елиса й домъчня, когато видя в какво състояние беше: блед и размъкнат, с небръсната от два дни брада, а къдравата му коса стърчеше на туфи. Дори и сега Виктор слабо й се усмихна.
Бланес хвърли поглед наоколо и тя повтори жеста му: на север, отвъд станцията, имаше палми, сиво море и самотен пясък; на юг — четири военни хеликоптера бяха кацнали в пръстта на граничната ивица с джунглата. Като че ли нямаше никого наблизо, въпреки че някъде отдалеч чуваха звуци от птици и гласове на войници.
— Тук сме на сигурно място — каза Бланес.
Погледите им се срещнаха и внезапно Елиса усети, че не може повече да се сдържа. Хвърли се в ръцете му. Прегърна здраво това яко тяло и почувства как разтворените му ръце обгръщат гърба й.
И двамата заплакаха, макар различно от всеки друг път — беззвучно и без сълзи. Независимо от всичко, при спомена за приятелката си, Елиса се вкопчваше в една натрапчива мисъл. При Жаклин, горкичката, всичко стана бързо, нали? Да, със сигурност, не е разполагал с енергия, за да… Но тя знаеше, че и двамата плачат също така от мъка за самите себе си, понеже се чувстваха загубени, потиснати от тревогата пред една неумолима присъда.
Видя как Виктор пристъпи с изкривено лице и прегърна и него, облягайки брадичка на кокалестото му, мокро от дъжда рамо.
— Съжалявам… — хлипаше Виктор. — Прости ми… Аз бях този, който…
— Не, Виктор. — Бланес погали бузата му. — Не си сторил нищо лошо. Включеният ти лаптоп няма нищо общо. Той използва потенциалната енергия на уредите. За пръв път го прави. Не можехме да се предпазим от това…
Когато Елиса усети, че Виктор започва да се успокоява, се отдръпна и го целуна по челото. Имаше желание да целува, да прегръща и да обича. Искаше й се да е обичана и някой да я утеши. Но отложи това за по-късно и се опита да се концентрира върху задачата, която я чакаше. След случилото се с Жаклин се беше заклела да ликвидира Зигзаг, макар и с цената на собствения си живот. Да му отнеме силите. Да го изключи. Да го унищожи. Да го премахне. Да го зачертае. Да го прати на майната. Не беше сигурна как най-точно да го изрази — може би по всички тези начини.