— Какво се случи в залата за управление, Елиса? — попита припряно Бланес.
Тя му разказа онова, което не бе пожелала да разкрие пред Харисън, включително „изключването“, по време на което беше видяла как Жаклин се разпада.
— Оставих да се изработи профил на изображението — добави. — Ако не са пипали нищо, вече трябва да е готово.
— Явиха ли се двойници?
— Столът на компютъра. Видях го два пъти. Нито Розалин, нито Рик са се появявали.
— Странно е…
Бланес поглади брадата си. Сетне заговори с глас, съвсем различен от този при разпита: пресеклив, бърз, почти задъхан.
— Добре, ще ви разкажа какво предполагам. На първо място, Елиса, разбира се, е права. Щом изготвим доклада, няма да сме им нужни повече. Всъщност сега, когато знаем как се е появил Зигзаг, ние се превръщаме в опасни свидетели. Несъмнено ще искат да ни унищожат, но дори и да не е така, няма да им поднеса Зигзаг на тепсия, за да го превърнат в Хирошима на двайсет и първи век… Струва ми се, че всички сме съгласни по този въпрос…
— Елиса и Виктор кимнаха. — Но трябва да играем предпазливо — да не сваляме всички карти, да скрием няколко в ръкава… Затова за нас е от жизнено значение да разберем добре случилото се и да узнаем кой е Зигзаг…
— Но нали вече знаем — Рик Валенте… — намеси се Виктор, ала Бланес махна с ръка.
— Излъгах ги. Исках да ги отдалеча, да ги пратя да претърсват острова, за да им отклоня вниманието. В действителност не видях нито Рик, нито когото и да било в прожекционната зала.
Елиса беше подозирала нещо подобно, но не можа да скрие разочарованието си.
— Значи знаем толкова, колкото и преди — каза тя.
— Струва ми се, че знам нещо повече. — Бланес я погледна. — Мисля, че вече знам защо Зигзаг ни убива.
— Какво?
— Заблуждавали сме се от самото начало.
Очите на Бланес искряха. Тя добре познаваше това изражение: изражението на учен, който в един трепетен миг се докосва до истината.
— Хрумна ми малко след като видях останките от Жаклин… Когато войниците ме отведоха в трапезарията и успях да се успокоя достатъчно, за да мога да мисля, си спомних какво бях видял в залата… Онова, което Зигзаг беше сторил с Жаклин… Откъде се взема тази безгранична жестокост? Той не се задоволява само да ни убива, има някакво ожесточение, което надхвърля всякакви граници, всяка възможност да бъде разбрано… Защо? Досега говорехме за луд, възприемахме Зигзаг като скрит психопат измежду нас самите…, като някакъв „дявол“, както го наричаше Жаклин. Но аз се запитах дали може да има научно обяснение за такова безмерно зверство, за подобна свръхчовешка свирепост… Мислих много и ето какво открих. Може и да ви се стори странно, но ми изглежда доста вероятно.
Коленичи и започна да пише върху пясъка като върху черна дъска. Елиса и Виктор се наведоха до него.
— Да предположим, че в момента, в който е настъпило раздвояването, лицето е изживявало пристъп на гняв… Да си представим, че е удрял някого… Но дори и това не би било необходимо — просто някакво силно чувство, някаква агресивност, насочена може би към жена… Ако е било така, при настъпване на раздвояването не е можел да промени емоционалното си състояние, нито дори да смекчи чувството си. Не е имал време. За едно време на Планк нито един неврон не е в състояние да изпрати информация на следващия неврон… Всичко се задържа в същото състояние, без промяна. Ако раздвоеното лице е било в плен на бурен порив, на желание да нарани или да унижи, двойникът е застинал в това настроение.
— Дори и да е така — възрази Виктор, — той трябва да не е бил с всичкия си…
— Не непременно, Виктор. Точно тук сме грешили. Защо не се запиташ следното: на какво се основава нашата представа за доброта? Кога казваме за някого, че е „добър“? Всеки човек в определен момент може да пожелае ужасни неща и в следващия да се разкайва. Но за това се иска време, та било то и части от секундата… Зигзаг не е имал тази възможност. Той живее в една-единствена струна, в една микроскопична изолирана фракция от продължителността на нещата… Ако раздвояването беше настъпило една секунда по-късно, Зигзаг е можело вероятно да бъде ангел, а не демон…