А след като се беше върнал в прожекционната зала едва пет минути след излизането си оттам (за да търси глупавото отче) и беше видял онова, което се бе разиграло в нея, въпросният страх беше изкристализирал под формата на неудържима паника.
Сложи му име — наречи го паника, Въздействие или обезумяване.
Беше видял всичко на светлината на кибритените клечки, които отчето му беше откраднало: разбитите столове и екран; кръвта по стените и пода, който сякаш беше претърпял експлозия; лицето на жената, или по-скоро половината череп, или каквото беше то там, свлечено като маска в краката й; части от тялото й наоколо… Знаеше, че това не е дело на луд, нито престъпление, извършено преди пет минути, а премерените, методични действия на някакво създание, което не се вместваше в разума. Изкуши се да повярва в съществуването на дявола.
Като връх на всичко в заплетената си теория учените твърдяха, че въпросното изчадие можеше да е произлязло от самия него. Това го подлудяваше от страх не само за живота му, но и за живота на Кмария и Саида — жена му и дъщеря му. Кой знае какво можеше да се случи с тях, ако той оцелее?
Най-добре беше да умре колкото се може по-бързо. Или да се опита да избяга. Да избяга от Зигзаг и от Харисън, ако изобщо беше възможно да избяга от двамата и ако — тази мисъл направо вледеняваше кръвта му — ставаше дума за различни опасности.
Защото с всеки изминал миг се уверяваше, че Харисън е полудял.
И че виновен за неговата лудост беше Зигзаг.
104 секунди.
Чувстваше тревожност, но не знаеше защо.
Дъждът беше спрял и слънчевата светлина очертаваше настъпващия ден иззад облаците, надигайки се, както обикновено, откъм морето. Светлината обичаше морето. Бланес обичаше и двете. Този величествен спектакъл, този свят от вълни и пръски, които оформяха звуци и цветове, същества и предмети, се разгръщаше пред очите му, сякаш казвайки: „Погледни ме, Давид Бланес. Погледни колко простичка е моята тайна.“
Не, тя не беше проста и той го знаеше. Това бе дълбока и сложна загадка, може би извън възможностите на човешкия мозък. Тази тайна обхващаше всичко — от най-голямото до най-малкото и недоловимото: Орион, черните дупки и квазарите, но също така съкровената интимност на атомите, на субатомните струни и (защо не) причината, поради която неговият по-малък брат, учителят му Алберт Гросман и приятелите му — Зилберг, Крейг, Жаклин, Серджо и толкова други, бяха загинали. Нищо не можеше да бъде изключено от отговора: щом предназначението на физиката бе да вникне в цялата действителност (това беше неговото разбиране), неща като Зигзаг, смъртта на брат му и последните минути на Гросман, Райнхард или Жаклин също бяха част от въпроса, част от онази главоблъсканица, която още от времето на Демокрит и Айнщайн човекът се е мъчил да разреши.
Старият учен разсъждава до прозореца: въображаемо заглавие на картина, което го накара да се усмихне. Спомни си, че в своя самотен дом в Цюрих имаше навика да медитира до един затворен прозорец. Веднъж Марини му беше казал, че този навик се дължи на прекалената му интелектуална самовглъбеност. Може и да беше прав, ала сега нещата бяха различни. Сега задачата му беше само да наблюдава загражденията през прозореца, за да е сигурен, че никой не безпокои Елиса и Виктор, докато те дешифрираха изображението на компютъра.
Засега всичко беше наред, но тревожността му не изчезваше.
Това безпокойство не приличаше на нито едно от познатите му досега. Може би го пораждаше възможността Елиса да дойде и да му каже, че той е Зигзаг? Не, вече беше взел решение да се оттегли в този случай. Бе сигурен, че неприятното чувство се дължи на нещо по-маловажно, на някаква подробност, която беше пренебрегнал в разсъжденията си, на някаква минимална променлива величина, която не беше включил при изчисленията…
Минимална, но по някакъв начин жизненоважна.
Паметта му се напрягаше, за да се сети за нея. Гросман наричаше предмета на дадено търсене „парчето сирене“. Той твърдеше, че паметта е като лабораторна мишка, затворена в лабиринт, и понякога пропуснатите данни могат да бъдат открити със способности, различни от интелекта или познанието. „С обонянието, така, както мишката открива сиренето в лабиринта.“