— Собствените си идеи. Твоят бас ми се струва тъпотия, както и всичко останало, което ми наприказва онази вечер у вас. Никой не ни „проучва“, никой не ни наблюдава. Онова с мобилния телефон е било случайност — върнаха ми го на другия ден. Мисля, че се правиш на интересен пред мен. Но ще ти кажа нещо. — Елиса разкри белите си зъби в широка усмивка. — Внимавай, господин Валенте, защото събуждаш моя интерес.
Валенте я наблюдаваше със странно изражение.
— Ти си уникална мацка — пророни тихо, сякаш на себе си.
— Затова пък ти, с подобни детайли като „мъжката тоалетна“, падаш все по-ниско в тълпата.
— Начина на плащане го решава победителят.
— Съгласна съм — прие Елиса.
Неочаквано той избухна в смях. Изглеждаше като да бе потискал този смях през целия разговор.
— Ама ти си страхотна! — продължи да повтаря известно време, като търкаше очи. — Направо невероятна! Исках да те изпитам, да видя как ще постъпиш. Кълна се, че щях да се напикая от смях, ако беше отишла в мъжката тоалетна… — После я погледна с нещо подобно на сериозност. — Но приемам предизвикателството ти. Напълно съм сигурен, че ще изберат мен. Всъщност бих казал, че вече съм избран, скъпа. И когато това стане ясно, ще ти се обадя на мобилния. С едно иззвъняване. Ще ти кажа къде да идеш, как да стигнеш, какво да носиш със себе си и какво — не, а ти ще се подчиниш на всяка дума като дресирано кученце… И това ще е само началото. Ще се кефя както никога, кълна ти се… вече ти казах — интересна си ми, още повече с този твой характер, и съм любопитен да разбера докъде си готова да стигнеш… Или пък ще се окаже това, което вече подозирам: че си лъжкиня, страхливка, която не държи на думата си…
Елиса изслуша обидите, като го гледаше спокойно, но вътрешно усещаше сърцето си да бие ускорено, а устата й беше пресъхнала.
— Искаш ли да се откажеш? — попита той с престорена сериозност, загледан в нея с лявото си око (дясното беше затулено с перчем от коса). — Това е последната ти възможност.
— Аз вече направих своя облог — Елиса принудено се усмихна. — Ако ти имаш желание да се отметнеш…
Валенте имаше вид на дете, открило неподозирана играчка.
— Върховно — възкликна. — С теб ще се позабавлявам чудесно.
— Ще видим. А сега, моля да ме извиниш…
— Почакай — помоли Валенте и се огледа. — Вече ти казах, че съм сигурен, че ще спечеля, но искам да бъда напълно честен с теб. На този конгрес забелязвам някои подробности, които ме карат да мисля, че не всичко е така, както ни го представят… Бланес и Марини сякаш са прекалено заинтересовани да докажат, че тяхната „секвоя“ се е превърнала в бонзай, ала открих нещо интересно… — Направи й знак, докато се отдалечаваше. — Ела, ако искаш да видиш.
Тръгнаха във фоайето, успоредно на масите за регистрация, като се разминаваха и гледаха да не се блъскат в хора с най-разнообразна външност: чужденци и местни, преподаватели и студенти, типове в костюм и вратовръзка и индивиди с джинси и тениски; други, които се опитваха да подражават на идолите си (предизвикваха смях у Елиса всички онези физици, които се развяваха с коси като на Айнщайн), и трети, домогващи се да докоснат някое от величията (инвалидната количка на Хокинг беше се изгубила сред рояк почитатели). Внезапно Валенте се спря.
— Ето ги. Заедно накуп, като истинско семейство.
Тя проследи погледа му. Те наистина образуваха отделна група, сякаш съзнателно се стремяха да се изолират от останалите. Разпозна Давид Бланес, Серджо Марини и Райнхард Зилберг, както и един млад учен в областта на експерименталната физика от Оксфорд, който беше изнесъл доклад след Зилберг — наричаше се Колин Крейг. Разговаряха оживено.
— Крейг беше един от ръководителите ми по физика на частиците — обясни й Валенте. — Насърчи ме да се явя на изпитите за курса на Бланес… Зилберг е преподавател по философия на науката и доктор на историческите науки. А сега погледни онази мадама, високата с лилава рокля, дето е до Крейг.
Тя трудно можеше да остане незабелязана, защото беше от онези жени, пред които ти спира дъхът. Дългата й кестенява коса се спускаше право надолу до средата на бедрата й, подобно на подострен молив, а стройната й фигура бе очертана от елегантна, макар и семпла рокля. Придружаваше я девойка, която изглеждаше много млада и имаше буйна коса на албинос. Елиса не познаваше нито една от двете. Валенте добави:
— Това е Жаклин Клисо от Монпелие, известна фигура от световната палеонтология, а освен това е и антрополог. Другата, албиноската, сигурно е нейна ученичка…