— Аха — промълви.
— Рик ми се обади и ми каза. Обясни, че няма намерение да идва днес на заседанията, защото щял да се среща с Бланес.
Елиса глуповато кимаше с глава, задавена от онази суха топка хляб, която устата й се оказваше безпомощна да изтласка както обикновено към гърлото. Помоли Виктор да я извини, стана, отиде в тоалетната и се освободи от запушалката, заседнала в устата й. Наплиска си лицето и обмисли информацията по-добре. Добре де, нали точно това очакваше? Какво те прихваща сега изведнъж? През дългите безсънни часове тя вече бе разсъждавала върху тази възможност и знаеше прекрасно, че тя беше най-вероятната. В крайна сметка Рик Валенте от самото начало се беше утвърдил като любимец на Бланес. Изтри се с книжни салфетки, върна се на масата и седна срещу Виктор.
— Радвам се за него — каза.
И предположи, че това е самата истина. Радваше се за случилото се сега, когато цялото това състезание беше най-сетне приключило. „Теорията за секвоята“ продължаваше да я примамва, все още изкусителна със завладяващата си математическа хубост, но скоро щеше да си тръгне и да я остави на мира. На хоризонта изгряваха други възможности, като стипендиите за Технологичния институт в Масачузетс и в Бъркли, за които беше кандидатствала, в случай че работата с Цюрих не стане. Беше убедена, че ръководител на дипломната й работа щеше да бъде някой от най-добрите физици в света. Имаше амбиции и знаеше, че ще ги осъществи. Бланес беше уникален, но не беше единствен в своята уникалност.
— И аз се радвам… — отвърна дрезгаво Виктор. — Всъщност не съвсем. За него, разбира се, но… не и за теб. Тоест…
— Не ме интересува, наистина. С Бланес и неговата секвоя не свършва светът.
Чувстваше се по-добре след като бе изплюла залъка. Винаги се бе стремила да се адаптира към новите ситуации и тази също нямаше да бъде изключение. Щеше да разполага с известно време за истинска почивка и реши да преустрои живота си. Можеше дори да звънне на частния „шпионин“ Хавиер Малдонадо и да му върне поканата за вечеря, като използва случая да го поразпита за някои неща, които оставаха неизяснени след разговора й с Валенте. Ти шпионираше ли ме? Работиш ли за „Игъл Груп“? Представяше си каква физиономия щеше да направи Малдонадо.
И в този момент си спомни за баса. Е, добре, беше почти сигурна, че Валенте няма да се сети. Когато Бланес му е казал: „Идваш с мен“, всякакви мисли за басове са изхвърчали от главата му и той екзалтиран се е завтекъл към професора, сто на сто.
А ако не беше така? А ако решеше да продължи играта докрай? Прецени тази възможност и усети, че се изнервя. Естествено, не можеше да се отметне от думата си — щеше да направи всичко, което той поиска от нея, но и предполагаше, надяваше се, че той все пак няма да прекали. Тя щеше да отстъпи с надеждата, че и той щеше да отвърне по същия начин. Беше почти сигурна, че това, към което Валенте се стремеше най-много, беше да я унижи и ако тя приемеше спокойно неговите искания, играта за него щеше да загуби целия си чар.
Ще ти кажа къде да идеш, как да стигнеш, какво да носиш със себе си и какво — не…
Неочаквано я подразни телефонът в джоба на панталоните й. Все едно ръката на Валенте почиваше на бедрото й. Извади го и провери за пропуснати обаждания — нямаше нито едно. После го остави на масата с жест на играч, който залага всичко само на едно число. Като вдигна поглед, видя тревогата в очите на Виктор, който сякаш беше отгатнал всяка една от мислите, минали през ума й.
— Мисля, че вчера се поизхвърлих — каза Виктор. — Не трябваше да ти наговоря онези неща… Със сигурност си ме разбрала неправилно. Аз… не исках да те плаша.
— Не си ме изплашил — отвърна тя с усмивка.
— Радвам се да го чуя. — Ала гримасата на лицето му говореше точно обратното. — През целия ден си мислех, че съм преувеличил. В края на краищата Рик не е дявол…
— Подобно сравнение изобщо не ми е хрумвало. Но добре е, че казваш това, сатаната би могъл да се засегне.
Нещо в нейния отговор развесели Виктор. Като го видя да се смее, Елиса също се разсмя. Сетне сведе поглед към едва наченатия сандвич и към телефона до него, сякаш в очакване на нещо. Добави:
— Не разбирам как сте могли да се сприятелите. Толкова сте различни…
— Бяхме още деца. Като дете вършиш неща, които по-късно виждаш по друг начин.
— Предполагам, че си прав.
Изведнъж Виктор започна да говори. Монологът му беше като порой: фразите приличаха на гръмотевици, които с известно закъснение отекваха на устните му, ала мислите, които ги пораждаха, приличаха на припламвания на страховити светкавици вътре в него. Елиса внимателно го заслуша, защото за пръв път, откакто се познаваха, той не говореше за теолози, нито за физика. Наблюдаваше разсеяно някаква точка в пространството, докато гласът му отронваше историята.