Говореше както обикновено, за миналото. За това, което вече се е случило и продължава да се случва, както веднъж дядо й беше й обяснил. За нещата, които вече са били, но продължават да съществуват. Говореше за единственото, което избираме, когато решим истински да заговорим, тъй като е невъзможно да говорим с проникновение за друго, освен за нашите спомени. Докато го слушаше в кафенето, конгресът и професионалните й вълнения се разсеяха и Елиса се вглъби единствено в гласа на Виктор и в разказваната от него история.
Няколко години по-късно разбра, че дядо й е имал право, когато веднъж бе казал: Миналото на другите може да се превърне в наше настояще.
Времето наистина е странно. Отнася нещата някъде далеч, докъдето нямаме достъп, но дори и оттам те продължават да оказват магическо въздействие върху нас.
Виктор беше станал отново дете и тя почти ги видя пред себе си: двама самотни малчугани, които имаха сходни интелектуални вълнения и вероятно сходни вкусове; и двамата бяха завладени от любознателност и копнеж по знание, но също и от влечения, които други момчета на тяхната възраст не се осмеляваха да осъществят. Те обаче го правеха и точно затова бяха различни. Рик беше водачът — той знаеше какво трябва да се прави, а Виктор — Вики — се съгласяваше мълком, може би от страх пред това, което можеше да го сполети, ако откаже, а може би подтикван от желание да не остане по-назад.
Основната привлекателна черта на Рик — както обясни Виктор — беше същевременно и най-големият му недостатък: неизбродната самота, в която живееше. Изоставен от родителите си на грижите на своя чичо, който ставаше все по-безразличен и дистанциран, Рик не познаваше правила, нито норми на поведение и му беше невъзможно да мисли за нещо извън себе си. Целият заобикалящ го свят беше за него като някакъв театър, създаден единствено за негово забавление. Виктор се бе превърнал в постоянен зрител в този театър, но веднъж пораснал, бе престанал да присъства на фантастичните представления.
— Рик беше различен от всички нормални хора — имаше силно развито въображение, но заедно с това здраво стъпваше по земята. Не хранеше никакви илюзии. Поискаше ли да постигне нещо, се посвещаваше на него с всичките си сили, без да го е грижа за каквото и за когото и да било… В началото той ми харесваше такъв, какъвто беше. Предполагам, че това е естествено за всяко дете при срещата му с подобна личност. По онова време снегът на Рик се заключаваше в секса. Но от перспективата на един неизменен цинизъм. Момичетата, като цяло момичетата, за него бяха нисши същества. Като момче се забавляваше да заменя лицата на моделите от еротични списания, каквито той колекционираше в изобилие, с лица на съученички от училище… Това отначало ни забавляваше, но после ни писна. Не можех да понасям това негово отношение към момичетата… За него те бяха като предмети, вещи, които можеха да му доставят удоволствие. Не го видях нито веднъж влюбен, той само ги използваше… Харесваше му да ги снима, да ги филмира без дрехи, в банята… Понякога им плащаше, но друг път нравеше това без тяхно знание, със скрита камера.
Спря и погледна Елиса, сякаш търсейки нещо в изражението й, което да го накара да прекъсне своя разказ. Но с един жест тя го подкани да продължи.
— На всичко отгоре разполагаше с пари и с терен, където да прави каквото му скимне. Лятно време прекарвахме ваканцията в една къща, която семейството на Рик притежаваше в околностите на една андалуско село на име Олеро… Понякога ходехме там с приятелки. Бяхме сами, мислехме се за кралете на всемира. Рик обикновено правеше там пикантни снимки на своите приятелки. И така, един ден се случи нещо. — Усмихна се и намести очилата на носа си. — Харесвах едно момиче и ми се струва, че тя също ме харесваше… Казваше се Кели. Беше англичанка и учеше в нашето училище… Кели Греъм…
— Постоя за миг, сякаш вкусвайки насладата от звука на това име. — Рик я покани в къщата, но това ни най-малко не ме притесни. Бях напълно сигурен, че той е наясно, че с Кели не може да си играе. Въпреки това една сутрин… ги изненадах… Рик и тя… — загледа се в Елиса, поклащайки глава. — Е добре, аз съм от онзи тип хора, дето се ядосват веднъж на десет години, но… но…