— Но когато се ядосат, няма как да не забележи човек — помогна му Елиса.
— Да… Хубавичко ги насолих. Е, детски работи, сега си давам сметка; бяхме само на десет-единайсет години, но наистина, когато ги видях да… да се целуват и опипват, бях шокиран… много шокиран. Скарахме се и Рик ме блъсна. Бяхме навън, на едни скали до реката. Паднах и си ударих главата… За мой късмет наблизо имаше някакъв мъж, дошъл да лови риба. Вдигна ме и ме закара в болницата. Не беше нищо сериозно — няколко шева, само няколко, мисля, че белегът още седи… Но това, което искам да ти кажа, е следното: прекарах няколко часа в несвяст и когато дойдох на себе си през онази нощ… Рик седеше до мен и ми поиска прошка. Моите родители ми разказаха, че през цялото време не се отделил за минутка от мен. През цялото време… — повтори с навлажнени очи.
— Щом се свестих, се разплака и ме помоли да му простя. Мисля си, че човек трябва да е имал приятели в детството си, за да познава истинското приятелство… През онзи ден го почувствах по-близък от когато и да било. Разбираш ли? Ти ме попита какво ни свързва… Мисля си, че неща като това ни свързват…
Настъпи тишина. Виктор дълбоко въздъхна.
— Разбира се, че му простих. Всъщност смятах, че приятелството ни ще е вечно. Сетне всичко отмина. Пораснахме и всеки пое по своя път. Не престанахме да се чуваме, но отношенията ни се влошиха — издигнахме прегради помежду си. Всъщност той винаги се е опитвал да ме въвлече в своите занимания. Разказваше ми как подел момичета в Олеро. Снимал ги скришом, понякога докато правел секс с тях. После им показвал снимките и… и ги шантажирал. „Нима искаш родителите ти или приятелите ти да видят това?“, им казвал. И ги принуждавал отново да му позират… — Направи пауза и продължи: — Естествено, нито веднъж не е имал работа с полицията. Внимаваше много, а те в крайна сметка решаваха да мълчат…
Ти присъствал ли си някога на това? — попита Елиса. Имам предвид шантажирането.
— Не, но той ми е разказвал.
— Сигурно е искал да се изфука.
Виктор я погледна както се гледа някой, когото уважаваме много, но който току-що ни е разочаровал в нещо от изключителна важност.
— Ти не разбираш… Не можеш да разбереш по какъв начин Рик се държеше с тях…
— Виктор, Рик Валенте може и да е извратен, но в крайна сметка е жалък тъпак. Така мисля.
— Мислиш ли, че си способна да не му се подчиниш? — рязко попита той. Обичайното му бавно темпо на говорене напълно беше изчезнало. — Мислиш ли, че ако приемеш да станеш част от играта му, ще съумееш да не изпълниш всичко, което той ти нареди?
— Мисля, че ти въпреки всичко продължаваш да изпитваш възхищение към него — каза тя с досада. — Валенте е един глупак, който никога в живота си не е получил дори един шамар от родителите си, а ти си въобразяваш, че е безскрупулен садист, способен на най-безумни извращения. Не знам, може би ти харесва да смяташ, че е така…
Мигом осъзна, че е казала нещо нередно. Виктор я гледаше безкрайно сериозно.
— Не — каза. — Грешиш. Изобщо не ми харесва.
— Исках да кажа…
Електронна музика ги прекъсна. На ръба на уплахата, Елиса взе мобилния си телефон от масата и погледна дисплея: обаждането беше от неизвестен номер.
За миг си припомни разговора си с Валенте от предния ден, как той плъзга воднистия си поглед по нея през бретона. Ще ти кажа къде да идеш, как да стигнеш, какво да носиш със себе си и какво — не, а ти ще се подчиниш… И това ще е само началото. Ще се кефя както никога, кълна ти се…
В продължение на един кратък миг изпита страх да се обади. Сякаш настойчиво викащият я телефон я приканваше да навлезе в свят, различен от познатия досега, свят, към който разговорът с Рик Валенте и историята на Виктор бяха просто въведения. „Може би — си каза — е за предпочитане да мина за страхлива и непочтена пред това да приема подобна неясна покана…“
Вдигна несигурно очи и погледна Виктор, който сякаш й казваше с огромните си очи на уловено в капан улично куче: „Не се обаждай.“
Точно тази слабост, този скрит страх, който забеляза у него, я накара да се реши. Искаше да докаже на Рик Валенте Шарпе и на Виктор Лопера, че тя е направена от друго тесто. Нищо и никой не можеше да я уплаши.
Поне така вярваше в онези щастливи времена.