— Да — отговори с твърд глас, очаквайки да чуе и най-лошото.
Ала това, което чу, я накара да застине.
Затвори и загледа Виктор с глупаво изражение.
Майка й, не беше за вярване, отмени всички часове във фризьорския салон „Пикарда“ и я придружи до летище „Барахас“ във вторник сутринта. Държеше се много мило и не криеше радостта си от случилото се. Може би предполагаше Елиса — радостта й идваше от мисълта, че малкото птиче полита само и напуска свидното гнездо. Но нека не бъдем злобни, още повече сега.
Ала Елиса се зарадва най-много, когато видя Виктор.
Беше единственият колега, дошъл да я изпрати. Не я целуна, но я потупа по гърба.
— Поздравявам те — каза, — при все че още не разбирам как успя…
— Нито пък аз — съгласи се Елиса.
— Все пак логично беше. Да избере и двама ви, искам да кажа — бяхте най-добрите в курса…
Усещаше гърлото си свито. Нищичко не помрачаваше нейното щастие — не мислеше дори за Валенте, когото със сигурност щеше да срещне в Цюрих. В края на краищата нито един от двамата не беше спечелил баса. Резултатът бе равен, както винаги.
Оставаше малко повече от половин час до излитането на самолета, но тя искаше да изчака на вратата за отвеждане. При скенера за проверка на пътниците майка и дъщеря се погледнаха мълчаливо, сякаш колебаейки се коя от двете първа да направи следващата стъпка. Неочаквано Елиса протегна ръце и обгърна елегантното, парфюмирано тяло. Не искаше да плаче, но докато си казваше това, сълзите се затъркаляха по страните й. Изненадана, майка й я целуна по челото. Леко, хладно, дискретно докосване.
Пожелавам ти много щастие и всичко най-хубаво, дъще.
Елиса помаха с ръка и пусна чантата в скенера.
— Обаждай се и пиши, не ме забравяй — говореше майка й.
Много, страшно много късмет — повтаряше Виктор. Дори когато вече не можеше да го чуе, й се стори по движението на устните му, че продължава да повтаря същото пожелание.
Лицата на майка й и на Виктор останаха зад гърба й. През прозорчето на самолета се загледа отвисоко в Мадрид и си каза, че започва нова глава в историята на живота й. Обади ми се. Иска да отида в Цюрих да работя с него. Невероятен е. За нея всичко се беше променило.
Беше престанала да е студентката „Робледо Моранде, Елиса“ и влизаше наистина в различен свят, съвсем различен от онзи, от който се беше плашила. Свят, който като че ли я очакваше там във високото, където яркото слънце й намигаше. И тя се насочваше към това слънце, сякаш възседнала крилата колесница, взела в ръце собствените си юзди.
Усмихна се и притвори очи, наслаждавайки се на усещането. Години по-късно щеше да си каже, че ако беше подозирала какво я очаква след това пътуване, нямаше да се качи на самолета, нито пък щеше да отговори на позвъняването на мобилния си телефон в онази неделя.
Ако само беше предполагала, би се върнала вкъщи и би се затворила в стаята си, заковавайки врати и прозорци, скривайки се завинаги.
Но в този момент тя още нищо не знаеше.
III
Островът
12
Очите неотлъчно я наблюдаваха, докато се движеше гола из стаята.
Тогава я обзе първото предчувствие, леко предусещане за онова, което щеше да последва по-късно, при все че в онзи момент все още не го подозираше. Едва по-късно осъзна, че онези очи бяха само въведение.
Всъщност очите не бяха мракът, те бяха преддверие към мрака.
Не бе изпитала тревога до момента, в който я закараха в къщата.
Дотогава всичко беше нормално и дори забавно. Фактът, че един изрядно костюмиран мъж я очакваше на летището в Цюрих с табела с нейното име, й се стори проява на пословичната швейцарската организираност. Докато следваше широките му крачки, потисна смеха си при мисълта, че отначало го помисли за някой колега и почти се изкуши да захване да обсъжда с него големите проблеми на физиката. Това обаче беше шофьорът.
Пътуването с тъмния фолксваген беше приятно насред един пейзаж, доста различен по цвят от златистото голо плато, което обграждаше Мадрид. Струваше й се, че открива милиард различни отсенки на зеленото, подобно на онези цветни моливи, с които като дете изпъстряше блокчетата за рисуване (та нали тези моливи бяха швейцарски?). Вече познаваше в известна степен тази страна — по време на следването беше прекарала няколко седмици в ЦЕРН (Европейски център за ядрени изследвания) в Женева. Знаеше, че този път се насочват към Технологичната лаборатория за физически изследвания в Цюрих, където я очакваше запазена стая в общежитието. Никога не беше посещавала прочутата лаборатория, в която се бе родила „теорията за секвоята“, ала беше виждала безброй много снимки на сградата.