— Разбирате английски, нали? — продължи мъжът с глас, подобен на виолончело, и пристъпи към нея. За разлика от Касимир не й подаде ръка, нито пък си направи труда да се престори на сърдечен. Очите му я впечатлиха най-много: бяха сини и студени като диамантен резец. — Казвам се Харисън, а този господин се нарича Картър. Отговаряме за сигурността. Повтарям ви — няма да узнаете нищо. Ние самите нищо не знаем. Става дума за разработка, свързана с изследванията на професора и смятана за „класифицирана информация“. Професорът се нуждае от сътрудничеството на млади учени и вие сте между избраните.
Мъжът млъкна и спря. Стоеше до нея, впил сините си остриета в лицето й. След кратка пауза добави:
— Ако приемате, подпишете. Ако ли пък не, връщате се в Испания и всичко приключва. Някакви въпроси?
— Да, няколко. Следяхте ли ме?
— Всъщност да — отвърна мъжът с досада, сякаш това беше най-очевидното и незначително нещо. — Следяхме ни, наблюдавахме движенията ви, накарахме ви да отговорите на един въпросник, проучвахме частния ви живот… По същия начин действахме и с други кандидати. Всичко е законно. Прието е по силата на международни договорености. Обикновени рутинни действия. Когато кандидатствате за нормална работа, вие представяте автобиография и отговаряте на въпроси на интервю и това не ви се струва нередно, нали? Е, това тук са рутинните действия при постъпване на работа, дефинирана като „класифицирана информация“. Други въпроси?
Елиса спря, за да размисли. В ума й се пресичаха като светкавици лицето на Хавиер Малдонадо и звукът на неговия глас. „Добра журналистика се прави с търпеливо събирана информация.“ Кучи син. Но бързо се успокои. Той просто си беше вършил работата. Сега е мой ред да свърша своята.
— Можете ли да ми кажете поне дали ще остана в Цюрих?
Не, няма да останете тук. Щом подпишете, ще бъдете отведена другаде. Прочетохте ли раздела „Изолация и контрол на сигурността“?
Втора страница от синия документ — помогна й Касимир, намесвайки се за пръв път в новия разговор.
— Изолацията ще бъде пълна — каза Харисън. — Всяко обаждане, всеки контакт с външния свят, каквото и да е средството на осъществяването му ще бъдат контролирани. За пред останалия свят — и тук включвам близки и приятели — ще продължавате да бъдете в Цюрих. Всяко непредвидено събитие, произтичащо от това положение, е наша грижа. Вие няма защо да се безпокоите например, че семейството ви или някой приятел може да реши да ви изненада, като ви навести, и ще установи, че ви няма. Ние ще се справяме с това.
— Когато казвате ние, кого имате предвид?
Мъжът за пръв път се усмихна.
— Господин Картър и себе си. Нашата мисия е да направим така, че вие да мислите единствено за уравнения.
— Погледна часовника на ръката си. — Времето за въпроси изтече. Ще подпишете ли, или ще изчакате тук следващия полет за Мадрид?
Елиса погледна листовете на масата. Изпитваше страх. Страх, който отначало окачестви като „нормален“ — всеки на нейно място би се чувствал така, — но впоследствие разбра, че в него се крие нещо повече. Като че ли някакъв глас вътре в нея й крещеше: Не прави това! Не подписвай. Тръгни си.
— Мога ли да изчета всичко на спокойствие, с чаша вода? — каза.
Тайнствените изживявания могат да се окажат незабравими, но същевременно — и това е парадоксалното — подробностите, които си спомняме от тях, често са незначителни, несвързани и дори глупави. Изменчивата ни памет запечатва като с нагорещено желязо в спомените ни определени усещания, но в същото време не позволява те да са най-подходящите за едно обективно описание на цялостното събитие.
Не на себе си, изнервена, Елиса беше съхранила от онова първо пътуване само най-обикновени сцени. Като например разправията между Картър, якия мъжага (само той я придружи, а Харисън щеше да срещне отново, дълго след първото им запознанство), и един от подчинените му, докато се качваха в десетместния самолет, който ги очакваше същия ден по обяд на летището в Цюрих — спорът бе възникнал привидно от упоритото съмнение дали „Абдул си е на мястото“, или „Абдул си е тръгнал“ (така и не разбра кой бе Абдул). Пазеше спомен също за големите, космати и жилести ръце на Картър, който седеше в другия край на пътечката в самолета и вадеше някаква папка от куфарчето си. Или пък мирисът на цветя и газьол (ако изобщо е възможен подобен смесен аромат) на летището, където кацнаха (казаха им, че е на територията на Йемен). Или пък онзи забавен момент, когато Картър трябваше да й покаже как да си постави спасителната жилетка и да си нахлузи каската, докато се качваха на огромния хеликоптер, спрял на отдалечена писта: „Не се плашете, това са обикновени мерки за сигурност при продължителни полети с военни хеликоптери.“ Или пък подстриганата като канадска ливада коса на Картър и рядката му брада, прошарена тук-таме с бяло. Или пък донякъде резките му маниери, особено когато даваше нареждания по телефона. Или топлината, която я беше обляла, след като си сложи каската.