— Ще разгледаш острова сутринта. Предполагам, че си изморена.
— Не много. — Всъщност имаше чувството, че е забравила какво прави човек, за да се измори.
— Не ти ли се спи?
— У дома… — прекъсна, защото си даде сметка, че говори на испански. Преведе бързо. — У дома обикновено си лягам късно.
— Разбирам, но сега е 4:30 сутринта.
— Колко?
Смехът на госпожа Рос беше приятен. Елиса също се засмя, когато осъзна грешката си. Според нейния часовник още нямаше единайсет вечерта. Пошегува се малко: не искаше госпожа Рос да си каже, че няма много опит в пътуванията, което не беше истина. Но нервите й изневеряваха.
Повървяха до последната барака в една редица от общо три сглобяеми постройки. Госпожа Рос отвори някаква врата и те се озоваха в коридор, осветен от малки лампички, подобни на онези, които продължават да светят в киносалоните след угасване на осветлението. Това, което Елиса усети най-силно, беше промяната в температурата, дори в самата атмосфера от лепкавия въздух на открито в задуха на затворените помещения в тези сглобяеми постройки. От двете страни на коридора имаше стаи със странни шпионки на вратите. Госпожа Рос отвори друга врата в дъното, поспря пред първата отляво, завъртя дръжката, без да използва ключ, и запали лампата в съседно помещение.
— Това е твоята стая. В момента не се вижда добре, защото нощем се оставя само осветлението в банята, но…
— Прекрасна е.
Беше очаквала да я настанят в нещо като килия. Ала помещението беше просторно — по-късно щеше да измери около пет метра на ширина и три на дължина и уютно мебелирано с гардероб, малко писалище и легло в средата с нощно шкафче до него. От леглото нататък стаята се стесняваше към второ помещение, чиято врата госпожа Рос побърза да отвори: „Банята“, поясни.
Тя се задоволяваше да кима утвърдително и да изказва задоволство, ала госпожа Рос мина направо на темата в нещо подобно на разпит „между жени“: колко смени бельо носи, ползва ли специален шампоан, какви видове превръзки са й необходими, има ли пижама, или не използва такава, носи ли бански костюм и т.н. Сетне посочи входната врата и Елиса забеляза, че тя също е снабдена с правоъгълно стъклено прозорче за наблюдение в стила на онези от филмите по стаите на опасни луди. Изпита странно усещане. Друго, идентично прозорче се виждаше на вратата на банята, която нямаше ключалка, нито райбер.
— Такива са инструкциите за сигурност — обясни й Рос.
— Те го наричат „кабини с намалена защита на частния живот втора степен“. За нас това означава, че всеки психопат може да ни шпионира. За щастие сме заобиколени от сериозни и порядъчни мъже.
Елиса отново отстъпи на изкушението да се усмихне, въпреки че липсата на усамотеност предизвикваше у нея куп особени усещания, които като цяло й бяха неприятни. Но изглеждаше, че с госпожа Рос нищо не беше в състояние да е лошо.
Преди тя да се оттегли, Елиса я разгледа на светлината на банята: беше пълничка, зряла жена, вероятно прехвърлила петдесетте и носеше сребрист пуловер и маратонки; бе грижливо гримирана, с прическа като на току-що излязла от фризьорски салон, беше окичена със златисти обеци, пръстени и гривни. За пуловера й бе защипана картичка с нейната снимка, име и длъжност: „Черил Рос. Научна секция“.
— Съжалявам, че ви накарах да станете толкова рано с пристигането си — извини се Елиса.
— Нали затова съм тук. Сега трябва да си починеш. Утре в девет и половина (след около четири часа) имате планувана среща в централната зала. Но преди това можеш да се отбиеш в кухнята и да закусиш. Каквото и да ти потрябва през цялото това време, обръщай се към домакина.
Последната фраза като че ли издаваше, че госпожа Рос очаква въпрос. Елиса й достави това удоволствие.
— Кой е домакинът?
— Стои пред теб — отвърна госпожа Рос истински поласкана.
„Представете си някой, копнеещ да проумее всичко, което аз съм видял“, пишеше на ваденката. Наведе се да я прочете и тогава разбра, че не е сама.
Очите като на влечуго я наблюдаваха втренчено. Осъзнаваше, че е смешно да се плаши по този начин, но не можа да овладее стряскането и отскочи назад, като с едната ръка прикри гърдите си, а с другата — пубиса, докато се питаше къде ли, по дяволите, бе захвърлила кърпата. Част от съзнанието й — по-снизходително — я разбираше. След като не бе мигнала през часовете за почивка в резултат на стресиращите събития (вчера бях в Мадрид и се сбогувах с майка си и Виктор, а тази сутрин, за Бога, съм на някакъв остров насред Индийския океан) умората й се беше отразила, снижавайки нейния праг на раздразнителност.