Докато вървяха към втората барака, Валенте й обясни, че Нуева Нелсон има формата на подкова, отворена на юг, където бяха разположени кораловите рифове, приютявайки в средата соленоводно езеро с площ приблизително от пет квадратни километра, така че можеше да се каже, че островът е атол. Научната станция се намираше на север, на ивицата от твърда земя, а между нея и езерото се виеше гористият пояс, който в момента виждаха.
— Може някой ден да си направим излет — добави. — Има бамбук, палми и дори лиани, а и пеперудите не са за пренебрегване.
Чувство, подобно на неизпитвана преди радост, завладя Елиса, докато пристъпваше по пясъка. Независимо от телените ограждения и останалите съоръжения, които не бяха кой знае колко в тон с природната картина: параболични и вертикални антени, сглобяеми хангари и хеликоптери. Не я смути и видът на двамата войници на пост при входа, нито дори дразнещото присъствие на Валенте — незначително, но изнервящо, подобно на дребно камъче в обувката. Предположи, че щастието й се дължи на много съкровени причини, вдълбани някъде в подсъзнанието й. Това беше един осъществен в действителността копнеж по земен рай. Намирам се в рая, си каза.
Усещането продължи точно двайсет секунди, времето докато беше навън.
Щом прекрачи прага на втората барака, по-просторна от първата, и се видя обградена от изкуствено осветление, метални стени и прозорци със стоманени рамки, които разкриваха функционална столова, и най-малката мисъл за рай се изпари от съзнанието й. Остана единствено чувството й за професионална гордост при спомена за думите на Валенте: Решението ми е правилно.
— Научната станция също има форма на подкова, или по-скоро на вилица — обясни Рик, рисувайки във въздух.
— Първата барака е най-близо до летището за хеликоптери и там са лабораториите; втората представлява централното крило и в нея са разположени прожекционната зала, трапезарията и кухнята с тайника в пода към склада; в третата барака са спалните. Напречно разположената постройка представлява нещо като зала за управление, или поне така я наричат. Бил съм там само веднъж, но искам пак да отида: оборудвана е с най-модерни компютри и страхотен ускорител на частици, нов вид синхротрон. А сега вървим към прожекционната зала…
Сочеше към отворена вляво врата, откъдето долитаха думи на английски. До този момент Елиса не беше видяла никого — предполагаше, че екипът сигурно не е многоброен. Неочаквано Черил Рос се показа на вратата с риза и джинси, но със същата прическа и усмивка от предната мощ. Елиса се сбогува с испанския, тутакси щом я видя.
— Добро утро — поздрави Рос напевно. — Точно бях тръгнала да ви търся! Шефът отказва да започнем, преди всички да сме се събрали, знаеш го какъв е… Как беше първата ти нощ в Нуева Нелсон?
— Спала съм като заклана — излъга Елиса.
— Радвам се.
Залата приличаше на зала за семейно кино, обзаведено за около десетина зрители. Местата за сядане бяха разположени в редици по три. На стената в дъното имаше конзола с компютърна клавиатура, а на противоположната стена — екран, дълъг около три метра.
Това обаче, което в този момент най-силно привлече вниманието на Елиса, бяха хората — станаха, произвеждайки невероятен шум със столовете. Настъпи бъркотия от ръце и целувки по бузите, когато Валенте я представи като „последната липсваща“. Принудена да мисли на английски, Елиса се остави да я повлекат събитията.
Вече беше виждала Колин Крейг — млад и привлекателен мъж с къса коса, кръгли очила и брадичка по контура на устата. Спомни си, че красивата жена с кестенява коса беше Жаклин Клисо, която запази дистанция и само се ръкува с нея. Затова пък Надя Петрова, момичето с коса като на албинос, прати по дяволите всякакво дистанциране и сърдечно я целуна, предизвиквайки всеобщ смях, докато се мъчеше да произнесе на испански „Аз също съм палеонтолог.“
— Радвам се да се запозная с теб — добави, изпълнявайки още един езиков пирует, а на Елиса й стана много приятно, че тя проявява усилие да говори на нейния език.
Валенте пък разигра една от типичните за него сцени, за да представи другата жена — слаба, в зряла възраст, с четвъртито и сбръчкано лице и внушителен нос, обсипан с лунички. Обви с ръка раменете й, предизвиквайки у нея усмивка на неудобство.
— Представям ти Розалин Рейтер от Берлин, любима ученичка на Райнхард Зилберг, завършила е история и философия на науката, но понастоящем се е посветила на една много специална област.