Въпреки това Елиса долавяше нещо.
Някакъв особен детайл, неуместен във всичко това.
Помисли, че го открива в погледите, които си разменяха Марини, Бланес и Крейг. Като че ли паролата беше: „Нека в началото се позабавляват.“
Може би това, което следва, няма да е толкова приятно, предположи.
— На мен възложиха задачата да координирам всички машинарии по проекта — каза Крейг. — През 2004 година тайно бяха изстреляни десет спътника с геосинхронна орбита, тоест бяха програмирани да се движат едновременно с движението на Земята. Камерите им притежават резолюция от половин метър в гама от мултиспектърни цветове и обхващат площ от около дванайсет километра. В състояние са да правят телеметрични снимки на всяка точка от планетата, в зависимост от координатите, които им бъдат зададени от Нуева Нелсон. Тези изображения пи се изпращат в станцията в реално време (оттук и името на проекта Зигзаг, заради траекторията, подобна на бумеранг, която следва сигналът от Земята към спътника и от него — към Земята), където компютър ги преработва при двайсет и два бита, изолирайки географската зона, която представлява интерес за изследване. Всичко става толкова бързо, че не ни стига времето да преброим космите на главата на Серджо…
— Затова пък на Давид — да, нали са малко — не се призна за победен Марини.
— Точно така. С една дума, можем да наблюдаваме каквото пожелаем и когато пожелаем, както при военните спътници за шпиониране. Ще ви дам пример. — Крейг пристъпи към конзолата с компютъра, намествайки телените рамки на очилата си с елегантен жест. Елиса си каза, че е мъж с вродена изисканост, който можеше да мине незабелязан, ако отидеше на прием в Бъкингамския дворец по тениска и джинси, както беше в момента.
След бързо почукване по клавишите, на екрана се появи набързо нахвърляна скица на египетските пирамиди. В един ъгъл имаше две изправени мумии — лицата им представляваха две изрязани и залепени снимки на Марини и Бланес. Чуха се смехове. — Да предположим, че поискаме от сателитите изображение на делтата на Нил. Те ще я заснемат, ще ни я изпратят, компютърът ще я преработи и ще получим различни проекции на пирамидите. След като пуснем сноп от електрони в синхротрона, ще получим новообразуваните частици, а друг компютър ще се заеме с получаване на изображението и записването на новия образ. Ако количеството енергия е правилно, ще можем да видим същото място в пространството — египетските пирамиди, но… да речем отпреди три хиляди години… С малко повече късмет бихме могли да наблюдаваме за няколко секунди строежа на някоя пирамида или церемонията по погребението на някой фараон.
— Невероятно — чу Елиса шепота на Надя през две места вляво от нея.
Марини неочаквано стана.
— Слушай, Колин, нека убедим присъстващите, че това не са фантасмагории…
Крейг написа нещо на клавиатурата. На екрана се появи неясно, но способно да бъде идентифицирано изображение с мек бледорозов цвят, почти сепия, като на стара снимка.
Възцари се тишина.
Елиса усети противоречиво вълнение — сякаш имаше желание хем да се смее, хем да плаче. На стола до нея Валенте се наведе напред със зяпнала уста, подобно на дете, открило мечтан подарък, след като дори не се е надявало, че някой ще му го подари.
Снимката като че ли не заслужаваше чак такива емоции — на нея се виждаше чисто и просто в едър план една стъклена чаша, до половината пълна с вода и поставена на една маса.
— Невероятното в това изображение — каза Марини спокойно, — е, че то никога не е било заснемано. Извадихме го от двайсетминутния видеозапис, показващ същата маса, но с чашата, счупена на пода два часа по-късно. Пред вас е първото истинско изображение от миналото, което човек някога е наблюдавал.
Сълзите се търкаляха по лицето на Елиса.
Помисли си, че науката, истинската наука, тази, която неочаквано и завинаги променя хода на историята, представляваше точно това — да плачеш при вида на падаща от дървото ябълка.
Или на здравата стъклена чаша върху маса.
Дойде ред на Райнхард Зилберг. Когато застана до екрана, създаде впечатление — и то напълно основателно според Елиса, — че е огромен. Беше облечен в риза с къс ръкав и памучен панталон с кожен колан; единствено той носеше вратовръзка, макар и доста разхлабена. Всичко в него импонираше и може би по тази причина понякога като че ли той имаше желание да смали сам себе си с усмивка, която на голобрадото му и месесто лице, украсено с очила с позлатени рамки, изглеждаше детинска.