В началото се чу мърморене срещу тона, с който бяха изречени думите на Зилберг. Минута по-късно обаче общото настроение се промени. Тази първа демонстрация на работата, която ги очакваше, пораждаше у всички безспорни очаквания. Очите на Елиса бяха влажни и чувстваше някаква буца в гърлото си. Пейзаж от кватернера… Боже Господи, още съм тук, продължавам да съм аз, не сънувам… Видях Земята, планетата, която обитавам, такава каквато е била преди почти един милион години… Гласът на Серджо Марини, извисявайки се над останалите гласове, обобщи шеговито настроенията:
— И така, изслушахме кои са недостатъците на въпросното задание. Какво още чакаме? На работа!
Елиса стана, обзета от въодушевление. Ала в този миг Валенте й прошепна:
— Крият разни неща от нас, скъпа… Убеден съм, че не пи казват цялата истина.
15
В нощта на понеделник, 25 юли, Елиса видя сянката за пръв път.
По-късно разбра, че това е бил поредният сигнал: Господин Белооки беше пристигнал.
Ето ме, Елиса. Аз дойдох.
И повече няма да те напусна.
Лека и безшумна, подобно на душа, впуснала се в едно от онези езотерични пътешествия, наричани „астрални“, в които майка й сляпо вярваше, тя се плъзна пред шпионката на вратата й и изчезна. Елиса се усмихна. Още един, от когото сънят бяга.
В това нямаше нищо чудно. Стаята беше удобна, но й липсваше излъчването на домашен уют. Беше горещо между тези метални стени, защото, точно както Валенте й беше казал, нощем изключваха климатика, а прозорецът с автоматичен механизъм изобщо не се отваряше. Покрита единствено с оскъдните си бикини, Елиса се потеше в леглото, потопена в някаква неясна смесица от светлина и мрак: вдясно блестяха прожекторите от теления плет, вляво — миниатюрният правоъгълник на шпионката. И ненадейно се бе появила сянката.
Беше я видяла да се промъква по посока на вратата, която разделяше двете крила на бараката, така че нямаше никакво съмнение, че това беше някой от другарите й — Надя, Рик или Розалин. Другите спяха в срещуположното крило.
Къде ли ще иде? Наостри слух. Вратите не бяха шумни, но все пак бяха метални, така че тя се приготви да чуе само след броени секунди някакво подрънкване.
Не чу нищо.
Тишината я заинтригува. Каза си, че в нея се крие нещо друго, освен обикновеното внимание, за да не бъдат събудени тези, които спяха. Изглеждаше, че страдащият от безсъние се стараеше да се движи предпазливо.
Стана от леглото и се приближи до шпионката. Различи слабите светлинки за случай на тревога по коридора. Той беше празен, ала тя бе сигурна, че е видяла някакъв силует да минава.
Облече тениската си и излезе. Вратата между двете крила на бунгалото беше затворена. При все това някой трябва току-що да я беше отворил — призраците не бяха част от възможните отговори, които тя прехвърляше през ума си.
Поколеба се за миг. Дали да не се опита първо да разбере дали някой от другарите й не липсва от стаята си? Не, но пък и не можеше спокойно да се върне просто ей така в леглото си. Отвори вратата към другото крило. Пред нея се проточи тъмен коридор, обточен от слабите светлини на електрически лампи. От Дясната страна — вратите на спалните; от лявата — коридорът към другото бунгало.
Ненадейно усети неясно безпокойство.
Всъщност вътре в себе си почувства, че я напушва смях. Наредиха ни да се шпионираме един друг и аз се подчинявам дословно. Застанала права в коридора по тениска и пликчета, тя приличаше на…
Шум.
Сега наистина го долови, макар и далечен. Може би идваше откъм успоредната барака.
Запъти се към началото на коридора, водещ към втората барака. Тревогата, подобно на досаден човек, отказваше да я напусне, въпреки че тя с нищо не я проявяваше.