Общо взето беше спокойна — нали бе единствено дете, от малка се беше научила да върви сама в мрака и бе привикнала с тишината на нощта.
Не след дълго щеше напълно да загуби тези свои умения.
Стигна до коридора и надникна.
На два метра от нея странно създание, направено от живи сенки, размахваше ръце, разперило ги под формата на кръст, и я наблюдаваше с блестящ и разкъсващ я поглед. Ала най-ужасното (по-късно щеше да осъзнае, че това е още едно предупреждение) дойде, когато си даде сметка, че създанието няма лице, или по-точно казано, чертите му се сливаха с непрогледния мрак.
— Не викайте — каза на английски една неочаквана светлина е дрезгав глас, заслепявайки я (да, сега си даде сметка, че е изкрещяла). — Изплаших ви, извинете…
Не знаеше, че войниците нощем патрулират вътре в бараките. Фенерът, запален от войника, й разкри останалото: ръцете, разперени като кръст (пушката), блестящият поглед (визьор с инфрачервени лъчи), липсата на лице (нещо подобно на радиостанция, която скриваше лицето му). На гърдите на униформата му се четеше „Стивънсън“. Елиса го познаваше — беше един от петимата войници на острова, един от най-младите и истински красавец. До този момент не беше разговаряла с никого от тях. Ограничаваше се да ги поздрави, когато ги видеше, сякаш осъзнаваше, че те са там, за да се грижат за нея, а не обратното. Сега изпита чувство на дълбок срам.
Стивънсън отпусна фенера и вдигна визьора с инфрачервени лъчи. Тя успя да види, че се усмихва.
— Каква е тази разходка по тъмното в коридора?
— Стори ми се, че видях някого да минава покрай стаята ми. Исках да разбера кой е.
— От един час съм тук и никого не съм виждал. — В гласа на Стивънсън й се стори, че долавя раздразнение.
— Може би съм се заблудила. Извинете ме.
Дочу шум от други врати — разтревожени от глупавото й крещене колеги. Не поиска да разбере кои бяха точно. Изломоти някакви извинения, върна се в своята стая, строполи се на леглото и с мисълта, че никога няма да заспи, потъна в сън.
На следващия ден, вторник, 26 юли, 18:44 ч.
Прозя се, стана и нагласи компютъра на режим „хибернация“. Беше го програмирала да продължи сложните изчисления сам.
Случката с нощната сянка все още витаеше в главата й. Реши, че ще я разкаже на Надя на плажа, ако не за друго, поне да се посмеят. Все пак имаше нужда да си почине малко. Само от шест дни беше на Нуева Нелсон, но й се струваше, че са минали месеци. Запита се дали прекомерното напрежение може да я разболее. Не е страшно, болницата е до работната маса. Загледа се в тихата лаборатория на палеонтоложката, която служеше и за малка клиника и разполагаше дори с експериментална носилка. Ако продължаваше така, може би щеше да се наложи да поиска от Жаклин някое „енергизиращо“ хапче. „Пресмятането на енергии ми изцежда енергията“, щеше да й каже.
Излезе от лабораторията и се запъти към стаята си, взе си банския и кърпата и излезе от бунгалото на слабата слънчева светлина. Това беше един от редките дни без дъжд в мусонния период и трябваше да го използва. При вида на войника, стоящ на стража пред бариерата, отново си спомни за инцидента през нощта, но това вече не беше Стивънсън, а Бергети — як италианец, с когото Марини играеше понякога на карти. Поздрави го, когато мина покрай него (плашеха я тези хора-таралежи, настръхнали от оръжия), премина бариерата и се спусна по полегатия хълм към най-невероятния плаж в живота си.
Два километра златен прах и едно море, което при хубаво време се оцветяваше в няколко нюанса на синьото и на чийто фон кожата на Надя изглеждаше толкова тъмна, колкото и нейната; вълните бяха величествени и диви и нямаха нищо общо с опитоменото им къдрене край бреговете в цивилизацията. И като капак на всичко изглежда, че богът на този рай не желаеше да причинява неудобства — и най-бурните вълни се разбиваха надалеч, позволявайки й да крачи с наслада в спокойни води и пяна от пясък и дори да плува без никаква трудност.
Надя Петрова й помаха от обичайното място. Елиса беше завързала с младата руска палеонтоложка едно от онези бързи и дълбоки приятелства, които се раждат единствено между хора, принудени да съжителстват в отдалечени места. Освен възрастта, имаше още други общи неща, които ги свързваха — волеви характер, остър ум и еднаква склонност да изкачват стъпало по стъпало стръмната стълба на успеха. Надя дори я превъзхождаше в това. Родена в Санкт Петербург, като девойка тя бе емигрирала във Франция и си бе проправила път до една от най-желаните стипендии за докторат при Жаклин Клисо в Монпелие, превръщайки се в нейна любима ученичка. И всичко това — без богата майка, която да заплаща, включително и за времето, през което двете биха спорили. Но когато разговаряше с Надя, Елиса не усещаше този силен характер — по-скоро оставаше с проблеснало усещане за мило и забавно младо момиче, чиято коса имаше цвят на ябълково вино, а кожата й беше снежнобяла и което можеше да се причисли към онези създания, дето се посвещават на простичката и огромна задача да се усмихват. Елиса си мислеше, че бе невъзможно да намери по-добра приятелка.