— Хм, днес морето е наистина изкусително — каза Елиса и като остави банския и кърпата на пясъка, започна да се съблича. — Струва ми се, че ще го пробвам, да видим дали ще се удавя.
— Доколкото виждам, и днес не си успяла. — Надя й се усмихна изпод големите тъмни очила, предпазващи половината от снежнобялото й лице.
— Обаче успях да се сдухам.
— Повтори с мен: „Утре ще успея, утре ще дойде денят.“
— „Утре ще успея. Утре ще дойде денят“ — подчини се Елиса. — Мога ли да променя малко мантрата?
— Какво имаш предвид?
— „Ще успея в някой от близките дни“, например. — Елиса опъна долнището на банските по ханша си и взе горнището. — Поддържа жива надеждата ми, без да ме отегчава.
— Същността на всяка мантра е да те отегчава малко — отсече Надя и се разсмя.
Когато свърши с обличането на банския, Елиса събра дрехите си и ги затисна с едно от многобройните бурканчета, които приятелката й неизменно носеше. После разгъна кърпата и употреби още бурканчета, за да затисне и нея — вятърът не беше така силен, както през други дни, но тя не искаше да използва времето за почивка в гонитба на кърпа или гащета по пясъка.
Надя лежеше по корем. Елиса можеше да различи слабото й тяло под воала от бели коси и розовия контур на банския. Първия ден се бяха смели, пробвайки костюмите, предоставени им от госпожа Рос (на нито една от двете не й беше хрумнало да си донесе бански от Цюрих). На нея дадоха розовия, а на Надя — белия, но нейните гърди бяха по-едри от тези на Надя, а белият бански беше по-голям и й стоеше много по-добре. Не се поколебаха да ги разменят.
— Още ли циклиш на същото място? — попита Надя.
— Нищо подобно. С всеки изминал ден правя крачка назад. Имам чувството, че накрая ще се озова там, откъдето тръгнах. — Елиса облегна лакти в пясъка и се загледа в океана. Сетне се извърна към Надя, която въртеше бурканче между пръстите си и нежно се усмихваше. — А, да, извинявай, бях забравила.
Ето — отвърна приятелката й и разкопча горната част на банския си. — Всъщност работата е там, че смяташ мазането на гърба ми за недостойно задължение.
— Но пък ми се удава повече, отколкото изчисленията, не можеш да го отречеш. — Елиса сложи крем на дланта си и започна да го втрива в гърба на Надя.
Кожата на Надя блестеше от килограми защитен лосион, въпреки че винаги идваше на плажа привечер. Елиса с тъга си мислеше, че като „полуалбинос“ Надя имаше доста проблеми в професията си. „Не съм албинос — й беше обяснила Надя, — а полуалбинос, но силното слънце може много да ми навреди и да се разболея дори от рак. Даваш си сметка, нали — голяма част от работата на един палеонтолог се извършва на открито, понякога под тропическо или пустинно слънце.“ Но както можеше да се очаква от природата й, Надя се шегуваше с това обстоятелство. „Излизам нощем на лов за мероканити и гастриоцери. Аз съм нещо като палеонтолог-вампир.“
Приятелят ти Рик е също толкова затруднен като теб промълви Надя сънено, докато Елиса търкаше гърба й. — Но гледа по-леко на нещата. Казва, че иска да те победи.
Не ми е приятел. И винаги иска да ме побеждава.
Бяха си поделили работата: Валенте се беше включил групата на Зилберг, а тя — на Клисо. Нейната задача се състоеше в това да намери точната енергия (резултатът трябваше да има поне шест десетични знака след запетаята), за да се разтвори една времева струна, съответстваща на епоха отпреди сто и петдесет милиона години, или около четири хиляди и седемстотин билиона секунди, преди Надя и тя да бяха наместили деликатните си седалищни части на този плаж насред Индийския океан. „На някой слънчев ден в джунглата, в онзи период, който наричаме Юра“, казваше Клисо. Ако сполучеха, резултатът можеше да бъде фантастичен, невероятен — може би щяха да успеят да наблюдават за пръв път изображението на жив… (нека не го назоваваме, да не би да ни донесе лош късмет).