— Дай да видим твоето обяснение.
— Не знам, може би искат да ни изолират — подхвърли Надя. — Като че ли… Сякаш се боят, че можем… да станем опасни. Прави ли ти впечатление колко войници има?
— Само пет-шест, ако броим и Картър.
— Аз виждам повече, прекалено много.
— Ти си падаш малко параноичка.
— Не обичам военните. — Надя я погледна над очилата си. — Писнало ми е да ги гледам в моята страна, Елиса. Питам се дали са тук, за да пазят нас, или по-скоро за да пазят останалия свят от това, в което можем да се превърнем. — Вятърът й беше забулил лицето с косата.
Елиса се канеше да отвърне, когато се разнесе писък.
Някаква фигура по тениска и шорти тичаше по пясъка на трийсетина метра от тях. Друга фигура в червени бермуди я гонеше с големи подскоци. Несъмнено бягащият не се стараеше кой знае колко да избяга, защото почти веднага беше застигнат. В продължение на няколко мига двете фигури застинаха плътно една до друга, озарени от залязващото слънце. После с шумен смях се отпуснаха на пясъка.
— Нови изживявания, нови приятелства — подметна Надя и намигна на Елиса.
Тя не беше изненадана — вече няколко пъти ги бе виждала да разговарят насаме в лабораторията на Зилберг: той загледан в нея с онези воднисти очи на влечуго, а тя — с обичайния си кисел вид, сякаш светът имаше да изплаща на височайшата й особа някакъв отдавнашен дълг, който така и не погасяваше. Клетата Розалия Рейтер.
Не й допадаше това, че Валенте с такава лекота завладяваше тази зряла, грозновата и мълчалива жена. Имаше желание да даде някой и друг съвет на немската историчка по отношение на нейния прекрасен latin lover.
Явно вземат доста на сериозно търсенето на енергия подметна иронично тя.
— Очевидно и двамата имат енергия в излишък — подсмихна се Надя.
Валенте и Рейтер работеха със Зилберг по разтварянето на времеви струни отпреди седемдесет милиарда секунди с картини от Йерусалим. Ако всичко вървеше добре, „Енергията Йерусалим“ можеше да задмине по важност „Енергията на Юра“. Да стане много по-важна за тях и за останалото човечество.
Щяха да надникнат в Йерусалим от времето на Христо и по-точно през последните години от живота на Христос.
Може би щяха да видят някое историческо или библейско събитие.
Може би това щеше да е наистина специално събитие.
Може би (при все че вероятността в този случай беше подобна на тази да уцелиш мишена с размер един милиметър на хиляда километра от теб) биха могли да го видят.
Забрави за тиранозаврите, за Наполеон, за Цезар и за Спилбърг. Забрави за всичко.
Елиса не беше излъгала Малдонадо (сега разбираше защо той я бе разпитвал за религиозните й вярвания): тя бе атеистка. Но можеше ли човек, та бил той и атеист, да се преструва на безразличен пред възможността, простата възможност да го зърне, макар и за миг?
Който може, да хвърли първия камък.
И един от тези, от които зависеше подобно чудо да се случи, в този момент виреше задник, изпънал червените бермуди, докато езикът му безсъмнено сладостно изследваше устата, която една зряла и разочарована от живота историчка предоставяше на негово разположение.
Надя като че ли страхотно се забавляваше — наблюдаваше Елиса с буза, облегната на кърпата, и с пламнало лице.
— Миналата нощ спаха в едно легло.
— Сериозно ли говориш?
Новината предизвика неопределени чувства у Елиса. Откъслечни спомени от посещението й у Валенте ослепително проблеснаха в съзнанието й, а заплахите, които той бе изрекъл, когато се обзалагаха, отекнаха в главата й. Представи си как Валенте се отдава на удоволствието да унижава Розалин Рейтер.
— Моля те, не казвай и думичка за това! — разсмя се Надя. — Срам ме е, че ти го разказвам, защото не е моя работа…
— Нито пък моя — добави припряно Елиса.
— Беше в неделя през нощта. Чух странен шум и станах. Погледнах през шпионката на вратата на Рик… нямаше го! Тогава надзърнах в стаята на Розалин… И ги видях. — Надя тихичко се смееше, показвайки малко раздалечените си зъби. — Всички ли мъже в Испания са такива?
— А ти как мислиш? — изсумтя Елиса и приятелката й избухна в неудържим смях, може би като виждаше колко сериозна е тя самата. — Аз също видях нещо нощес… канех се да ти разкажа… Някой ходеше из коридора. В крайна сметка се оказа войник… Как само ме изплаши, кучият син.