Легна по гръб и дълбоко си пое въздух. Вече не се чуваха стъпки. Нямаше шум. Ако наостреше слух, можеше да различи шума на морето, но тя не желаеше. Размисли за миг и после се пъхна под чаршафите, въпреки горещината, която я мъчеше. Но не понечи да се завие. Отново пое въздух, затвори очи и се остави фантазията й да я поведе накъдето й хрумне.
Знаеше накъде ще я отведе.
Валенте продължаваше да й прилича на Валенте Шарпе глупаво, кухо момче, блестящ ум в тялото на болнаво хлапе, мамино синче. Въпреки това въображението й (вероятно също болно, си каза тя) неустоимо я дърпаше, повлякло я за косата, към него. Случваше й се за пръв път и тя беше изненадана.
Fisicus calentissimus.
Представи си го да влиза в стаята й в този момент. Виждаше го ясно сега, когато очите й бяха затворени. Тя пъхна ръце под завивката и смъкна бикините си. Но на него тази проява на покорство му се стори недостатъчна. Тя склони напълно да ги свали, смачка ги на топка и ги захвърли на пода. Представи си, че дори и сега Валенте Шарпе от фантазиите й не е удовлетворен. Върви на майната си, нямам намерение да отмятам чаршафа. Спусна ръката си надолу, към центъра на онова жарко, изпълнено е желание място, и започна да се движи и да диша учестено. Представи си какво би направил тогава — поглежда я с абсолютно презрение. А тя му казва…
В този миг стъпките отекнаха до леглото й.
Начеващата наслада се пръсна в мозъка й като филигранно стъкло, стъпкано от едър слон.
Отвори очи и изстена едва чуто.
Нямаше никого.
Уплахата, която се вряза така внезапно насред сексуалната й възбуда, беше толкова разтърсваща, че тя се зарадва, че изобщо е жива; това бе един от онези страхове, които приличат на пристъп на маларийна треска и те оставят вцепенен и вледенен. Някъде дори беше чела, че подобен страх е способен да предизвика инфаркт и да те убие, колкото и да си млад и с чисти артерии.
Стана, като сдържаше дъха си. Вратата на стаята й си беше затворена. Изобщо не беше чула да се отваря. Ала стъпките — бе сигурна в това — бяха отекнали вътре в стаята й. Но пък нямаше никого.
— Кой е там…? — отправи въпрос към мъртвите.
И мъртвите отговориха. С поредните стъпки.
Бяха в банята.
Тогава Елиса си помисли, че е невъзможно да изпита повече страх, отколкото този, който вече я беше обладал.
След малко разбра, че тази мисъл е била най-погрешната в целия й живот.
Но тя щеше да узнае това по-късно.
— Има ли някой?
Никой не отговори. Стъпките отиваха и се връщаха. Или грешеше? Не — чуваха се в банята. Нямаше нощна лампа на шкафчето, но така или иначе изключваха осветлението нощем по стаите и оставяха светлина само в баните. Трябваше да стане в тъмното и да отиде дотам, за да я запали.
Сега пак не ги чуваше — отново бяха утихнали.
Изведнъж си помисли, че е пълна глупачка. Кой, по дяволите, можеше да се е пъхнал в нейната баня? И кой щеше да чака там без светлина, безмълвен, но бродещ напред-назад? Нямаше съмнение, че стъпките идваха от другаде в бараката и отекваха през стените.
Въпреки този „успокоителен“ извод, процесът по отмятане на чаршафа, ставане (зарежи дори мисълта да губиш време и да нахлузваш бикините; а и щом става дума за призрак, какво ти пука, че си гола?) и придвижване до банята й се стори почти като космически полет. Установи, че вратата на банята, която не се виждаше от леглото й е затворена, а шпионката е напълно тъмна. Трябваше да отвори и след това да запали лампата вътре.
Натисна дръжката.
Докато отваряше вратата ужасяващо бавно, откривайки все по-големи участъци от мрака вътре, тя чуваше учестеното си дишане. Задъхваше се, сякаш още беше в леглото с интимните си фантазии… Всъщност не, да го кажем направо — пухтеше като парен локомотив. Нищожно беше онова задъхване отпреди малко, докато си удряше една от онези спасителни чекии. Нищожно, fisicus extravagantissimus…
Отвори вратата изцяло.
Усети го още преди да е запалила лампата. Банята беше празна, естествено.
Въздъхна с облекчение, не знаеше какво точно бе очаквала да открие. Отново чу стъпките, но този път явно надалеч, може би в крилото със спалните помещения на професорите.
За миг остана на място права, съблечена, на прага на осветената баня, питайки се как бе възможно само миг преди това те да бяха отеквали до леглото й. Знаеше, че сетивата й не са я измамили и че нямаше да може да заспи, преди да е намерила логично решение на тази загадка, та било то само заради желанието да не изглежда глупачка.