Накрая стигна до възможна причина: наведе се и долепи ухо до металния под. Стори й се, че чува стъпките по-силно, и установи, че не се лъже.
Имаше едно място в станцията, където тя още не беше ходила — складът. Намираше се под земята. В Нуева Нелсон беше изключително важно да се пести енергия и пространство и съхраняването на провизии под земя изпълняваше тази двойна цел, тъй като поради ниските температури хладилниците работеха на най-слабата си степен, а някои храни можеха да се запазват без допълнително охлаждане. Черил Рос се отбиваше понякога нощем там (слизаше се през един отвор в пода на кухнята), за да направи списък на всичко необходимо за зареждане. Помещението с хладилниците беше близо до стаята й и шумът от стъпките на човек, слязъл долу, лесно се разпространяваше поради металната облицовка на стените. Беше решила, че отекват вътре, а те всъщност отекваха долу.
Да, това беше. Госпожа Рос вероятно беше в склада.
Щом се успокои достатъчно, изгаси лампата в банята, затвори вратата и се върна в леглото. Преди това потърси бикините си и ги сложи. Беше изтощена. След преживелия страх, така жадуваният сън като че ли щеше да благоволи да я споходи.
Ала докато бодърстването й си отиваше подобно на догаряща свещ, секунди преди някакъв вихър най-сетне да я повлече в тъмното, й се стори, че различи нещо.
Някаква сянка се плъзна покрай шпионката на вратата й.
16
От: tk32@theor.phys.tlzu.ch
До: mmorande@piccarda.es
Изпратено: петък, 16 септември 2005 г.
Относно: Здравей
Здравей, мамо. Пиша ти няколко реда, за да ти кажа, че съм добре. Съжалявам, че не мога да пиша, нито да ти се обаждам по-често, но работата тук, в Цюрих, е напрегната. А това ми харесва (знаеш ме) и затова не се оплаквам. Всичко, което правя и виждам, е прекрасно. Професор Бланес е невероятен, както и колегите ми. Очакваме в близките дни да получим едни резултати, така че, моля те, не се тревожи, ако скоро не се свържа отново с теб.
Пази се. Целувам те. Поздрави Виктор от мен, ако ти се обади.
Години по-късно й хрумна, че и тя самата по някакъв начин носеше отговорност за онзи ужас.
Склонни сме да се обвиняваме за преживените злощастия. Когато сме затиснати от някоя трагедия, се отдръпваме към миналото и търсим вероятната грешка, допусната от нас, която да ни обясни случващото се. Подобна реакция можеше и да е абсурдна в много случаи, но в нейния й се струваше правилна.
Трагедията й беше покъртителна, а вината й — може би също.
Кога беше сбъркала, в кой момент точно?
Понякога, докато беше сама у дома пред огледалото и броеше тягостните секунди, които оставаха докато кошмарите отново я връхлетяваха, тя стигаше до извода, че голямата й грешка всъщност беше нейният изключителен успех.
Онзи четвъртък, 15 септември 2005 г. — денят на триумфа й.
Денят на нейната присъда.
Математическите задачи са подобни на всички останали — прекарваш седмици изгубен сред безброй криволичения и ненадейно в някое утро ставаш, пиеш си кафето, съзерцаваш изгрева на слънцето и там, заблестяло ослепително пред теб, съзираш решението, което си търсил.
Сутринта на 15 септември Елиса седеше неподвижно, захапала молива и загледана в екрана на компютъра. Разпечата резултата и се отправи към кабинета на Бланес с лист хартия в ръка.
В самостоятелния си кабинет Бланес беше накарал да му инсталират електрическо пиано. Свиреше Бах, само произведения на Бах, единствено Бах. Кабинетът беше съседен на лабораторията на Клисо и понякога кристалното превъплъщение на някоя фуга или арията от Вариациите Голдберг се промъкваха като призраци през стените в самотните следобеди, които Елиса прекарваше в работа. Но това не й пречеше, напротив — обичаше да го слуша. Според нея, която не блестеше с особена музикална начетеност, Бланес свиреше прилично. При все това в онази сутрин тя му носеше друга „музика“ и си мислеше, че ще му хареса, особено ако мелодията се окажеше вярна.
Без да отмества ръце от клавишите, Бланес хвърли поглед към треперливия лист хартия.