— Отлично — отрони невъзмутимо. — Вече сме готови.
Бланес не й се струваше вече „изключително“ същество, както обичайно го описваше на майка си, но не го възприемаше и като обикновен, нито пък като неприятен. Ако на своите двайсет и три години Елиса беше научила нещо, то бе, че никой, абсолютно никой не можеше лесно да бъде охарактеризиран. Всеки човек представляваше нещо определено, но това нещо включваше и други, дори противоположни неща. Хората, подобно на облаците електрони, са с неясни очертания. И Бланес не правеше изключение. Когато се запозна с него по време на курса в „Алигиери“, тя смяташе, че той е някакъв тъп сектант, презиращ жените, или пък болезнено стеснителен тип. През първите дни на съжителството в Нуева Нелсон тя просто реши, че той не й обръща никакво внимание. И й мина през ум, че причината е в нея и се корени в закоравелия й навик да очаква всички преподаватели мъже да се отнасят с нея по специален начин не само защото беше умна (дори много умна), а и защото си я биваше (и то доста) и тя осъзнаваше способностите си и умееше да ги направлява в своя полза. Но по отношение на Бланес се сблъскваше с човек, който като че ли й казваше: „Не ми пука за геометричните ти интуиции и за новаторския начин да интегрираш, както не ми пука за краката ти, за шортите и за това, че в някои дни решаваш да си сложиш, а в други — да си махнеш сутиена.“
Не след дълго Елиса промени мнението си и разбра, че той всъщност я забелязва. Че я гледа с онези свои очи като на Робърт Мичъм, които винаги бяха притворени, сякаш всеки момент щяха да заспят, но в действителност биха будни — и още как. Че когато се връщаше полугола от плажа и се разминаваше с него в коридора на бараката, той, разбира се, й хвърляше погледи на мъж, дори по-пламенни, отколкото тези на Марини (а неговите наистина бяха забележителни) и, естествено, много повече, отколкото, на Крейг (те по-скоро липсваха). Но предполагаше, че умът на Бланес, както и нейният, се рее из други селения и че той вероятно си мисли същото за нея. Може би развръзката щеше да настъпи, казваше си понякога, ако някой ден преспяха заедно. Тя си представяше сцената ето така: двамата са голи и се гледат, без да помръднат. Минутите минават и изведнъж той казва учуден: „Ама наистина ли няма да се разсърдиш, ако те докосна?“ А тя, не по-малко учудена, отговаря: „А на теб… да не би да ти се иска да ме докоснеш?“
— Ще изчакаме Серджо да свърши — каза той и продължи да свири Бах както всеки път, когато не изпълняваше нищо друго, освен него.
Намерението на Бланес беше да работят с двете светинни мостри — тази от периода юра и друга от Йерусалим в един и същи ден, тъй като географски мястото, което щяха да изследват, беше приблизително едно и също. Ала Марини и Валенте, както и предния път, се бавеха с изчисленията и затова не оставаше нищо друго, освен да ги изчакат.
Останала без работа, Елиса се залови с разни дреболии, между които да подготви електронното съобщение за майка си, което щеше да изпрати на следващия ден (след обичайните филтри на цензурата). Сетне потъна и спомени за онази сутрин в началото на август преди месец и половина, когато беше показала първия резултат на Бланес, прекъсвайки неговия рецитал, и всички вълнения, през които бе минала впоследствие и от които Надя й беше помогнала да се измъкне.
Точно в онези дни беше имала най-неприятната досега среща с Валенте и на нея й се беше сторило, че проумява колко страда Шарпе от това, че винаги пристига последен в „надбягването“, което двамата (по-скоро по негово желание) си оспорваха. По някаква ирония на съдбата както неговите, така и нейните резултати тогава бяха погрешни.
Сега това нямаше да се повтори.
Беше убедена, че този път е попаднала в целта. И тук не грешеше.
Мислеше също, че ако пресмятанията й се окажеха верни, тя щеше да е най-щастливият човек на света.
Но в това грешеше. Напълно.
Предният месец не беше в никакъв случай най-прекрасният за Валенте Шарпе. Елиса едва го виждаше в станцията, почти не се засичаха в лабораторията на Зилберг, където се предполагаше, че работи. Но колкото до работата, смяташе, че той си я върши. Понякога й се налагаше да говори с него и го откриваше в стаята му, седнал на леглото и чаткайки по клавиатурата на своя преносим компютър; беше толкова погълнат от задачата си, че тя за малко не започна да вижда в него (как го беше казал той тогава?) „сродна душа“. Беше престанал дори да флиртува с Рейтер (това се отразяваше зле много повече на Розалин, отколкото на него самия, беше забелязала тя). В замяна на това търсеше компанията на Марини и Крейг и човек често можеше да ги види тримата заедно да се връщат по залез-слънце след дълги разходки по плажа или край езерото. Очевидно беше, че Рик е влязъл в нова фаза, в която се стремеше на всяка цена да изпъкне. Не му стигаше да е един от избраниците в този проект, жадуваше да е единствен — да измести не само нея, но и всички останали.