Понякога това я плашеше повече, отколкото историите за мрачни перверзни, които Виктор й беше разказвал за него. След принудителното съжителство на острова тя започваше да разбира, че под привидното пренебрежително спокойствие в душата му бушува вулкан от страсти и желание да бъде най-добрият, първенецът. Всичко, което нрави или говори, е насочено към тази цел. Разбра, че тази страст го разяжда, и то не само отвътре — силни тикове изкривяваха устните и десния му крак, когато работеше на компютъра; присъщият му анемичен цвят на лицето бе станал още по-бледен, а под очите му торбички отпусната кожа висяха като гнезда на странно и зловещо създание. Какво му е? Какво ли става с него?
Мъчно й беше да го гледа толкова обсебен. Казваше си, че изпитвайки дори и капчица състрадание към Рик Валенте, тя си осигурява наполовина място в рая с доста добри перспективи да си спечели и оставащата половина, но понеже вече бе свикнала с него, не й беше трудно да му съчувства.
Поне до онази среща на плажа.
Следобед в сряда, 10 август, един ден след като бе предала резултатите, Елиса слезе на плажа. Надя още не беше дошла. На нейно място, права на пясъка, стърчеше бяла статуя, по която някакъв нехранимайко беше нахвърлял мръсни парцали, които се вееха на вятъра.
Като разбра кой беше, застина със зейнала уста.
Валенте седеше неподвижно, по-точно като вкаменен. Гледаше нещо. То като че ли бе морето, защото тя погледна натам, ала успя да различи само прекрасен хоризонт със зелени вълни и сини облаци. Той изобщо не беше усетил присъствието й.
— Здравей — поздрави го колебливо. — Какво ти е?
Младежът, сякаш изтръгнат от дълбока вглъбеност, се обърна. Елиса усети да я полазват тръпки: изражението на лицето му й напомни за миг това на неин колега от факултета, шизофреник, на когото се бе наложило завинаги да изостави ученето. Помисли дори, че Валенте не може да я познае.
Но за десети от секундата всичко се промени и добре известният й Шарпе излезе наяве.
— Виж ти кой е тук — измърмори хрипливо. — Елиса, горещото маце. Какво правиш, Елиса? Как си, Елиса?
— Слушай, драги — каза тя, преминавайки също толкова светкавично от страх към гняв, — добре ми е известно на какво напрежение сме подложени ти и аз, но сериозно ти казвам — няма да позволя повече да ме обиждаш. Колеги сме в работата, независимо дали това ни харесва, или не. Ако отново ме нагрубиш, ще се оплача писмено на Бланес и Марини. Ще те изключат от проекта.
— Да те обиждам? — следобедното слънце блестеше в лицето на Валенте и той бръчкаше лицето си, докато я гледаше кисело, сякаш захапал лимон. — За какви обиди дрънкаш, скъпа? Тялото ти под тениската и шортите ме загрява, или, с други думи казано, предизвиква покачва не на температурата и мигновено втвърдяване на члена ми и аз нямам никаква вина за това. Все едно да ме обвинят в твърдението, че първият закон на термодинамиката „нагорещява тръби“. Аз също мога писмено да го повторя. Почакай, къде тръгна?
Валенте препречи пътя й.
— Моля те, остави ме — каза Елиса, опитвайки се да го избегне.
— Знам къде отиваш — да се разсъблечеш на плажа и да покачиш още повече температурата в скачените ми съдове. Ако не беше „горещо маце“, щеше да си сложиш банския в стаята, както прави порядъчната ти приятелка, но понеже си фантастично гореща, ти се събличаш на плажа и така всички те виждаме, нали?
Елиса отново се опита да избяга. Дълбоко съжаляваше, че е проявила интерес към здравето му. И то, без да подозира какво щеше да се случи по-късно.
Той отново прегради пътя й.
— Ще се оплачеш, понеже по научен начин ти казвам какво представляваш за мен? — Внезапно тя разбра, че това не е една от многобройните и характерни за него шеги: Валенте изгаряше от гняв, дори повече от нея. — То е все едно… не знам… все едно аз да те обвиня, че си правиш чекия нощем, мислейки за мен. Нещо толкова чудовищно, прекомерно и невъзможно…
Тя го гледаше, без да трепне. Изведнъж изгуби интерес към морето, към Надя, към света. Не се чувстваше потисната, нито унизена — беше изплашена.