— … или все едно да ме обвиниш в зоофилия, само защото си падам по циците ти — продължи той в същия дух, сякаш предишните му думи бяха част от една и съща пича. — Не знам, просто прекаляваш… Щом не искаш да ти казват истината в очите, не давай поводи за това…
Видял ме е. Трябва да ме е видял. Но не, не може да бъде. Просто си говори. Опитваше се да проникне отвъд подигравателното пламъче в погледа му, за да стигне до истината, ала не успяваше. Бяха минали две седмици, откакто в онази нощ се беше опипвала насаме в стаята си, сигурна, че никой не я вижда. Но тогава как…?
— Нека и двамата се успокоим — каза Валенте. — Мислиш, че си приключила със своите сметки, нали, скъпа? А сега остави нас, некадърните, да си свършим работата и не ме дразни повече…
Обърна се и се отдалечи, оставяйки я като закована на мястото й. Минута по-късно дойде Надя, обаче тя вече не беше там. Минаха няколко дни, но тя нямаше желание да отиде отново на плажа, а когато реши да го стори пак, неизменно си слагаше банския в стаята. Не сподели с приятелката си причината, която я беше накарала да промени своите навици.
По-късно, когато успя да види нещата от разстояние, разбра, че преувеличава. Оцени атаките на Валенте през призмата на състезанието — очевидно той се чувстваше смачкан всеки път за това, че тя първа пристигаше на финала. От друга страна, тя прекалено много се свиваше в негово присъствие. Валенте можеше и да е трудно поддаващ се на определение, неизразим, но в крайна сметка не беше нищо повече от един смотаняк на квадрат, дето се опитваше да хитрее и не пропускаше повод да я жегне, откриеше ли слабо място в нея. Но това се дължеше не толкова на неговите достойнства, колкото на нейната слабост.
Естествено, каза си, че думите му са празни приказки. Никой не можеше да я е видял, дори през шпионката, а колкото до стъпките — вече знаеше кой е виновникът: госпожа Рос беше слизала в склада през онази нощ, тя сама бе казала на Елиса на другия ден. Така че всичко беше ясно. Валенте пускаше стрели на сляпо, дано някоя попадне в целта. Ще му мине. Може би ще разбере, че е за предпочитане да се отдаде на работа, вместо да сваля колежките си. Престана да мисли за него и забрави другите си притеснения. Всъщност откакто беше изпълнила задачата си, спеше като пън, не й се привиждаха сенки, нито чуваше шумове.
В четвъртък, 18 август, „Енергията Йерусалим“ се появи на бюрото на Бланес на безупречно изгладен бял лист хартия. Експериментът бе заплануван за следващия ден. След като Крейг и Марини получиха мостри от снимки и ги поставиха в ускорителите при пресметнатата енергия, целият екип загриза нокти в трепетно очакване.
Беше ред на Елиса да участва в почистването, доста занемарено през последните дни, и тя се отдаде на тази задача с ентусиазъм. В кухнята се засече с Бланес. Бланес да изтрива чинии — това беше гледка, на която тя не бе подозирала, че ще присъства, особено през онези напрегнати учебни занятия в „Алигиери“, но съжителството на острова предлагаше такива изненади.
Внезапно се възцари мълчание. На прага на кухнята се появиха няколко посърнали лица. Колин Крейг се беше нагърбил с отговорността да съобщи събитието.
— И двете мостри на изображения се разсеяха.
— Не плачете — опита да се пошегува Марини, — но това означава, че отново трябва да се заловим за сметките.
Никой не заплака в момента. Може би по-късно го сториха насаме. Елиса беше сигурна, че плачат като нея, защото всички осъмваха със зачервени очи, с издаващи умора бръчки и без желание да говорят. Природата сякаш се присъедини към всеобщия траур, събирайки в последните дни на август плътни облаци, натежали от топъл и косо падащ дъжд. Бяха в периода на мусоните, отбелязваше Надя, която познаваше голяма част от планетата. „Летните месеци са месеците на югозападния мусон — булбангу, когато дъждът е най-силен и чест, както в Малдивите.“ Естествено, тя никога не бе виждала подобен дъжд — сякаш не падаха капки, а конци. Милиони конци, движени от обезумели кукловоди, които удряха покриви, прозорци и стени, и вместо почукване, пораждаха някакво несекващо гърлено хъркане. От време на време Елиса повдигаше поглед като зомби, поглеждаше стихиите, отприщени навън, и й се струваше, че са точно отражение на нейното душевно състояние.
В първия понеделник на септември, след остро спречкване с Бланес, който я беше укорил за бавната й работа, тя изпита странна, лепкава горчивина. Не заплака, не направи нищо, само остана пред компютъра в лабораторията на Клисо вцепенена и си помисли, че никога повече няма да се съвземе. Измина много време. Може би часове, не знаеше колко. Тогава усети нечий парфюм и една нежна ръка, подобна на отронил се от дърво лист върху рамото й.