— На вашите заповеди, госпожо Рос — каза Марини. — Вие ме респектирате повече дори и от господин Картър, госпожо Рос — и последва ново отлагане. Елиса седна до Надя на втория ред. Бланес беше започнал да говори.
— … не зная какво ни очаква на екрана, приятели. Нямам представа какво ще видим, дали ще ни хареса, или не, дали ще ни разкрие нещо ново, или друго, което вече сме знаели… Мога единствено да ви уверя, че това е най-великият миг в живота ми. И ви благодаря за това.
— Райнхард, ако обичаш, зная, че изпитваш желание да говориш, но запази словото си за накрая — помоли Марини, когато развълнуваните ръкопляскания стихнаха. — Колин?
Крейг, застанал в дъното пред клавиатурата, вдигна палец.
— Всичко е готово, кръстник — пошегува се той.
— Би ли изгасил осветлението?
Последното, което Елиса видя преди мракът да затвори очите й като със стоманени клепачи, беше Райнхард Зилберг да се прекръства.
Изведнъж, незнайно защо, пожела никога да не бе попадала на Нуева Нелсон, да не бе подписвала онези книжа, да не бе сполучвала с изчисленията си.
Освен това пожела да не седеше там в онзи момент, очаквайки неизвестното.
17
— Защо?
— Защото историята не е миналото. Историята вече се е случила, но миналото се случва в момента. Ако тази маса не беше издялана някога от дърводелец, нямаше сега да е тук. Ако гърците и римляните не бяха съществували, нито ти, нито аз щяхме да сме тук, или поне по този начин. И ако аз не се бях родил преди шейсет и седем години, ти днес нямаше да бъдеш на петнайсет и нямаше да си това прекрасно момиченце, което си. Никога не забравяй това — теб те има такава, защото е имало други преди теб.
— Ти не си миналото, дядо.
— Разбира се, че съм, както и твоите родители. Дори самата ти си собственото си минало, Елиса. Това, което искам да ти кажа, е, че миналото е продължение на нашето настояще. Не е просто „история“ — то се случва и се случва точно в този момент. Не можем да го видим, нито да го усетим, нито да го променим, но то неизменно ни съпътства, подобно на призрак. То решава какъв да е животът ни и може би също каква да е нашата смърт. Знаеш ли какво си мисля понякога? Странни мисли, но на мен ми се струва, че ти си много умна благодарение на цялата тази математика и затова ще ме разбереш. Хората обикновено казват някак със страх: Миналото е живо. Ала знаеш ли мен какво най-много ме плаши, Ели? Не че миналото е живо, а че е способно да ни убие…
Мракът се превърна в кръв. Наситен, почти лепкав, ослепителен цвят.
— Няма картина — каза Бланес.
— Но пък и няма признаци на дисперсия — подметна Крейг откъм дъното.
Викът накара всички да се вкаменят. Във въздуха увисна диря от набързо изречени думи.
— За Бога, има картина! Нима не виждате? — Жаклин Клисо се бе надигнала от стола си на първия ред. Беше се привела напред, сякаш искаше да влезе в екрана.
Елиса осъзна, че тя има право — червената светлина продължаваше да е непробиваема в центъра, но по периферията се образуваше нещо като ореол. Изображението не доби смисъл, докато ракурсът на камерата не се отмести след няколко секунди.
— Слънцето! Слънцето! Отразява се във водата! — повтаряше Клисо.
Камерата продължаваше да се движи. Блясъкът престана да ги заслепява при смяната на ъгъла и те можаха да различат тъмната заобленост на бряг в долния край. Цветът представляваше смесица от различни нюанси на червеното, но се виждаха също издължени и извити форми. Елиса затаи дъх. Те ли бяха? Ако това наистина беше така, те бяха най-странните същества, които тя бе виждала в живота си. Сториха й се като гигантски змии.
Но Клисо каза, че са дървета.
— Гора от периода юра. А това трябва да е хвощ. Или дървесна папрат. Боже, изглежда като да имат километри височина! А вижте тези растения, дето плават в езерото или каквото е там… Дали са ликопоси, или пък гигантски амфибии…?
— Палмите са от семейство Сусау, но изглеждат по-ниски, отколкото мислехме…