— Става дума за един човек в град със седемдесет хиляди жители, но той причинява доста вълнения… Може би… ще успеем да видим нещо по индиректен начин… Да доловим нещо по движението на хората…
Ала хора не се виждаха никъде. Градът изглеждаше безлюден.
— Къде ли са се дянали всички? — възкликна с недоумение Марини. — Защо тогава компютърът отчете присъствието на хора…
— Има още разтворени струни, Серджо — каза Крейг.
— Не знаем тази на кой конкретен момент във времето съответства… Може хората да са били…
Но следващият кадър накара Крейг да остави фразата си недовършена. Камерата се спусна по наклонена улица и се прехвърли към друга времева струна. Внезапно в залата се възцари гробовна тишина.
В лявата страна на екрана се открояваше неподвижен силует.
Беше тъмен като сянка. Носеше нещо подобно на воал на главата и държеше нещо бяло, вероятно кошница. Увеличението не позволяваше ясно да се види, всъщност образът беше частично размит. Беше някак страшен видът й там, контрастиращ със светлината, която я заобикаляше: неясна, черна фигура. Но нямаше никакво място за съмнение.
— Жена е — каза Зилберг.
Елиса потисна побиващите я тръпки. Мислеше си, че в този момент дори две нажежени до огън железа, настъпващи към очните й ябълки, биха били неспособни да я накарат да затвори очи; още по-малко би могло да го стори възможното Въздействие, на което се подлагаше. Запечатваше, поглъщаше образа ненаситно със стъкленото тяло на очите си, окъпано в сълзи. Първото човешко същество от миналото, което наблюдаваме. Там, застинало на екрана. Истинска жена, живяла наистина преди две хиляди години. Къде ли е тръгнала? На пазар? Какво ли носи в кошницата? Дали е присъствала на проповедите на Исус? Дали е била свидетел на влизането му в града, яхнал магаре, и дали е махала за поздрав с цвете или клонка?
Картината се отмести към друга струна, без да спазва последователността, и фигурата като че ли отскочи с няколко метра и се разположи в центъра. Продължаваше да стои неподвижно в тъмните си одежди, но положението й даваше да се разбере, че е била „снимана“ отгоре, докато е вървяла отляво надясно по стръмната уличка.
Последва друг скок. Този път фигурата не се отмести. Спряла ли беше? Компютърът увеличи автоматично образа и фокусира в горната част на изображението. Зилберг, който беше понечил да каже нещо, спря рязко.
Тогава се случи нещо, което остави Елиса без дъх.
След поредното преместване на камерата фигурата им се представи обърната настрани, вдигнала глава, сякаш гледайки към камерата. Като че ли гледаше тях.
Но не това предизвика виковете и шумното разместване на столове и тела в мрака. Причина за това беше лицето на въпросната фигура.
Бланес единствен запази спокойствие в единия край ни масата. На отсрещния край Марини си играеше с флумастер подобно на илюзионист, упражняващ любимия си номер. Клисо барабанеше с пръсти по масата. Валенте изглеждаше по-заинтересован да наблюдава острова, но нервността му проличаваше в това, че не можеше да си намери място на стола. Крейг и Рос си търсеха всякакви поводи — отнасяха или донасяха чаши, — за да сноват между кухнята и залата. Зилберг не се нуждаеше от извинения — той беше като бик, затворен в прекалено тясна клетка.
Елиса седеше срещу Марини и гледаше всеки един по един, като се спираше на най-малките подробности, на жестовете на всеки от тях… Това й помагаше да не мисли.
— Сигурно е някаква болест — отрони Зилберг. — Проказа, най-вероятно. По онова време е вилнеела като опустошителна епидемия. Какво мислите, Жаклин?
— Трябва да я разгледам по-внимателно. Възможно е да е проказа, но… странно е някак си…
— Кое?
— Че ги няма очите и голяма част от лицето, а по начина, по който се движи, изглежда, че вижда прекрасно.
— Жаклин, извинете, не знаем дали е вървяла „прекрасно“ — прекъсна я Крейг вежливо и застана срещу нея.
— Картините не следваха плавно. Между тях може да има интервал от две секунди, а защо не и петнайсет. Нямаме представа дали не е залитала…
— Разбирам — съгласи се Жаклин, — но пък пораженията са прекалено големи, за да е проказа — такава, каквато я познаваме. Въпреки че може би по онова време…
— Понеже ти подхвърли, че тя като че ли вижда… — намеси се Марини. — Нима е възможно да ни е… гледала? Нямахте ли такова усещане?