— Но тя няма очи — подхвърли Валенте с усмивка, която приличаше на зейнала рана.
— Имам предвид, че като че ли ни предусещаше…
— Това „пред“ представлява две хиляди години. Доста продължително „пред“, не мислите ли?
— Не може да ни е предугаждала по никакъв начин, Серджо — намеси се Зилберг. — Така ни се стори, но това е напълно невъзможно…
— Зная, казвам само…
— Всъщност — отсече Зилберг — видяхме това, което ни се искаше да видим. Нека не забравяме Въздействието. То изостря нашата чувствителност.
Някаква сянка се появи в зрителното поле на Елиса — беше Розалин. Клетата Розалин. Как понасяше това? И Надя и Розалин бяха отишли да си починат след нервния пристъп, който сцената от Йерусалим причини у двете. Надя бе започнала истерично да плаче, докато историчката точно обратното, се беше вцепенила. Елиса никога нямаше да забрави вида на Розалин Рейтер, когато лампите светнаха: изправена, с ръце, отпуснати отстрани на тялото й, тя приличаше на дишаща статуя. Разликата беше съществена — Надя изглеждаше уплашена, а Розалин вдъхваше страх.
Излъчването й не се беше променило особено. Розалин влезе в трапезарията и застана пред другите подобно на прислужница, повикана, за да получи заповед.
— Розалин, как си? — попита Зилберг.
— По-добре — усмихна се тя. — Наистина по-добре.
Извърна глава към Валенте, който единствен не я погледна. Сетне мина покрай тях и отиде в кухнята. През отворената врата Елиса я видя да оправя късите си панталони и да прокарва ръка по лицето и косите си, сякаш в размисъл какво да прави оттук нататък.
— Би трябвало да можем да отчитаме правилно последствията от Въздействието — подхвърли Бланес.
— Разработвам психологически тест — обясни Зилберг, — но не мисля, че ще е толкова прост, колкото обикновено, с поредица от въпроси. Много е вероятно сега да не можем да оценим всички последици… Може да се окаже подобно на някои видове пропаганда — прониква и остава вътре, за да порази впоследствие. Не знаем, а и няма и как на този етап да е другояче.
Госпожа Рос като че ли ненадейно се активира. Запъти се към вратата.
— Ще ида да погледна как е Надя — поясни.
Елиса си обеща също да отиде да я види.
Отсъствието на госпожа Рос остави някаква празнота, някакъв вакуум от напрежение, който поглъщаше част от всеобщото настроение. Зад прозореца, до който седеше Валенте, отново силно заваля.
— Не ми се присмивайте, знам, че е абсурдно — започна Клисо, — но се питам по повод изразеното от Серджо… До каква степен е невъзможна комуникацията между минало и настояще? Искам да кажа… Защо тази жена да не може да ни усети по някакъв начин? — На Елиса подобна възможност й се струваше ужасяваща. — Зная, че хиляди пъти сте ми го обяснявали, но все още не мога да проумея в какво точно се състои това физическо явление на разтваряне на времевите струни. Ако то е нещо като отваряне на дупка, за да надникнем назад, не би ли могло хората „отзад“ да ни съзрат през същата дупка?
Настъпи тишина. Бланес и Марини размениха бърз поглед, сякаш за да се споразумеят кой да отговори. Или какво да отговори.
— Всичко е възможно, Жаклин — каза най-сетне Бланес. — „Точното физическо явление“, ако трябва да повторя твоите думи, не е познато на никого от нас. Освен това се движим в толкова миниатюрни измерения, че законите, които ги управляват, са ни в голяма степен неизвестни. В квантовата физика съществува явлението „преплитане“, по силата на което между две частици, разделени от милиарди километри, съществува загадъчна връзка и случващото се с едната незабавно се отразява на другата. При времевите струни смятаме, че дистанцията във времето е решаващият фактор, който възпрепятства осъществяване на такова преплитане. Затова не желаем да правим експерименти с близкото минало.
— Опасявам се, че точно в този час по физика съм отсъствала — усмихна се Клисо.
Бланес понечи да стане, но Марини го изпревари.
— Тебеширът е при мен, професоре. — Приближи до бялата дъска на стената и начерта хоризонтална линия с флумастера в лявата си ръка. Марини демонстрираше факта, че е левак с известна елегантност. — Представи си, че това е времето, Жаклин…
В този край би бил сегашният момент, а ето тук, в другия, нещо случило се преди хиляда години например. Разтваряйки неговите времеви струни, ние създаваме нещо като тунел, наречен „дупката на червея“, или „мост“ от частици, който свързва миналото с настоящето, поне в момента на разтварянето… Същото би се случило, ако разтворим струни отпреди петстотин години…, въпреки че в този случай „мостът“ към сегашния момент би бил доста по-къс. Виждаш ли?