— Тази… жена… ни виждаше, Елиса.
— Не, миличка, разбира се, че не…
— А лицето й… като че ли бяха дълбали с нож в него, изкормвайки го…
— Надя, стига… — В прилив на състрадание Елиса я прегърна. Двете постояха така известно време, бранейки се една друга от нещо, което не разбираха, в почти изцяло потъналата в мрак стая.
После Надя се отдръпна. Червенината на очите й беше още по-подчертана на фона на белотата, която ги обграждаше.
— Аз съм християнка, Елиса, и когато попълвах въпросника във връзка с тази работа, написах, че бих дала всичко, за да мога… да мога някога да го видя… Обаче сега не съм така уверена… Вече не знам дали искам да го видя!
— Надя — Елиса я хвана за раменете и отметна косата от лицето й, — голяма част от това, което изпитваш, е плод на Въздействието. Задушаването, което ти пречеше да дишаш, паниката, мисълта, че всичко е свързано по някакъв начин с теб… Аз почувствах същото след кадрите с динозаврите. Струваше ми истинско усилие да го превъзмогна. Зилберг твърди, че трябва по-добре да изучим Въздействието, да разберем защо при някои то се проявява с едни картини, при други — с различни… Но във всички случаи става дума за влияние върху психиката. Не трябва да смяташ, че…
Надя плачеше на рамото й, но постепенно риданията й стихнаха. Накрая остана да звучи само бръмченето на климатиците и потропването на дъжда.
Една част от Елиса не можеше да не сподели ужаса на Надя — заради Въздействието или по друга причина, образът на жената без лице беше страшен. Спомнеше ли си за него, студът в стаята ставаше по-силен, а мракът — по-гъст.
— Нима не ти харесаха динозаврите? — опита да се пошегува.
— Да… тоест не съвсем. Тази лъщяща кожа… Защо решихте, че е толкова красиво? Беше отблъскващо…
— Ясно. Теб те привличат кокалите, а не пълнежът.
— Да, нали съм палеон… — Надя се бореше с испанския.
— Палеонтоложка.
Засмяха се. Елиса погали бялата й коса и я целуна по челото. Косата на Надя, мека и с цвят като на кукла, я очароваше.
— Сега трябва да опиташ да си починеш — каза.
— Не мисля, че ще мога. — Страхът изкривяваше лицето на Надя. То не беше наистина много красиво, но когато по него се изписваше това изражение, пред Елиса изникваше образът на девица от старовремска картина, умоляваща за помощ млад кавалер. — Отново ще чувам онези стъпки…
Ти престана ли да ги чуваш? Онзи шум от стъпки…
— Вече ти казах, че е била госпожа Рос…
— Не, не всякога.
— Какво?
Надя не отговори. Изглежда мислеше за друго.
— Снощи пак ги чух — каза. — Излязох от стаята и погледнах през вратите на Рик и Розалин, но и двамата спяха и леглата си. Ти нищо ли не чу?
— Спала съм като заклана. Но сигурно са били хората на Картър. Или пък госпожа Рос в склада. Нали прави всяка седмица ревизия. Попитах я и тя потвърди…
Ала Надя клатеше глава.
— Не беше тя, нито пък войник.
— Защо си толкова сигурна?
— Защото го видях.
— Кого?
Лицето на Надя приличаше на седефена маска.
— Казах ти, че щом чух шума, станах и излязох. Погледнах в стаите на Рик и на Розалин, но не видях нищо особено. Тогава се обърнах, за да погледна в твоята… и видях някакъв мъж. — Стисна силно ръката й. — Стоеше прав пред вратата ти, с гръб към мен и аз не можех да видя лицето му… Отначало си помислих, че е Рик и го и тиках, но изведнъж осъзнах, че не е той… Беше непознат.
— Откъде си толкова сигурна? — прошепна Елиса, обладана от ужас. — Коридорът е слабо осветен… и казваш, че е бил с гръб…
— Ами… — устните на Надя трепереха, а гласът й се превърна в стенание от ужас… Приближих се и видях, че всъщност не е с гръб към мен…
— Какво?
— Видях очите му — бяха бели… Ала лицето беше празно. Нямаше лице, Елиса. Кълна ти се! Повярвай!
— Надя, ти си под влиянието на образа на жената от Йерусалим…
— Не, нея я видях днес, а това, което ти разказвам, ми се случи снощи.
— Каза ли на някого? — Надя поклати отрицателно глава. — Защо? — Като видя, че приятелката й няма да отговори, Елиса добави: — Аз ще ти кажа защо. Защото в крайна сметка знаеш, че е било сън. Сега го виждаш по друг начин заради Въздействието…