Исках да ви поздравя — промълви, застанала права, без да се отлепва от вратата. — Новината много ме зарадва. — Видя как той сбърчи вежди, присвивайки очи, като че ли тя беше невидима и той се взираше във въздуха, мъчейки се да съзре безплътното създание, което му говореше. — Господин Картър казал на госпожа Рос… — Изведнъж, докато облизваше устните си, я осени мисъл. По дяволите, та той още не знае. Ще трябва аз да му кажа. — Изтекло е от неофициален източник на Шведската академия тази сутрин…
Бланес отмести погледа си от нея. Сякаш напълно загуби интерес към разговора.
Аз съм само един… Как се нарича това?… „Постоянен кандидат.“ Всяка година ме предлагат. — Постави акцент върху думите си с акорд, с който като че ли искаше да покаже, че предпочита да свири, пред това да обсъжда тъпотии.
— Ще ви я дадат. Ако не тази година, догодина.
— Естествено. Ще ми я дадат.
Елиса не знаеше какво още да добави.
— Вие я заслужавате. „Теорията за секвоята“ е… е абсолютен успех.
— Никому неизвестен успех — уточни той с лице, обърнато към стената. — Днешната епоха се характеризира между другото и с това, че дребните успехи се познават от много хора, големите — от малко, а най-мащабните — от никого.
— Този ще се прочуе — отвърна тя искрено развълнувана. — Ще се намерят начини да се намали Въздействието, или то да бъде овладяно… Сигурна съм, че постигнатото от вас ще стане в крайна сметка достояние на света…
— Да забравим това „вие“. Аз съм Давид, а ти — Елиса.
— Добре. — Тя се усмихна, въпреки че не й хареса сцената, която неволно бе предизвикала. Намерението й беше да го поздрави и да си тръгне, без да трябва да изслушва благодарностите му. Очевидно беше, че Бланес изобщо не се интересува от присъствието й.
— Седни, където намериш място.
— Дойдох, за да ви кажа… за да ти кажа само това…
— Сядай ти казвам, дявол го взел.
Елиса намери местенце на масата до компютъра. Беше доста тясно и ръбът се впиваше в седалището й. За щастие беше с дълги панталони. Бланес продължи да гледа към стената. Тя предполагаше, че ще започне да й говори за несправедливостта, с която обществеността се отнася към клети испански гении като него и затова стомахът й се сви, щом го чу да казва:
— Знаеш ли защо не те вдигах в час? Защото не се съмнявах, че знаеш отговора. Когато изнасям лекции, не обичам да чувам отговорите — искам аз да ги преподавам С Валенте не изпитвах същата увереност.
— Ясно — каза тя и преглътна насъбралата се в устата й слюнка.
— Тогава, когато ти отговори, без да съм те вдигнал, по онзи глупав начин, промених мнението си за теб.
— Разбирам.
— Не, не е това, което си мислиш. Нека ти кажа нещо.
— Бланес потърка очи и се протегна на стола си. — Не се обиждай, но ти като че ли притежаваш един от най-големите недостатъци в този проклет свят — изглежда, че нямаш недостатъци. Това от самото начало не ми допадна в теб. За предпочитане е във всички случаи да предизвикваш присмех у хората, вместо завист, запомни го от мен. Въпреки това, когато ми заговори с онзи тон на ранена гордост, си казах: „А, слава Богу. Нищо, че е красива, умна и трудолюбива, все пак тя е една самолюбива патка. Все пак е нещо.“
Загледаха се със сериозно изражение, а после и двамата избухнаха в смях.
Приятелството не се постига с толкова усилия и трудности, както мислят някои. Склонни сме да смятаме, че най-важните неща се раждат мъчително, но понякога едно приятелство или една любов грейват като слънце в облачно небе — преди секунди всичко е сивота, а миг по-късно светлината ни облива.
За една кратка секунда Елиса усети, че с Бланес я свързва приятелство.
— Затова ще ти кажа още нещо, за да ти помогна да запазиш този свой недостатък — добави той. — Освен че си самолюбива патка, ти си отличен сътрудник, най-добрият от всички, които съм имал. Това те извинява, задето дойде да ме поздравиш.
— Благодаря, но… не искаше ли да те поздравя? — попита тя колебливо.
Бланес отговори с въпрос.
— Знаеш ли какво означава Нобелова награда в моя случай? Потупване по рамото. „Теорията за секвоята“ не е официално доказана и ние не можем да разкрием нашите експерименти от Нуева Нелсон, защото представляват „класифицирана информация“. Но те искат да ме насърчат. Да кажат: „Бланес, научната общност изпитва възхищение към вас. Продължавайте да работите за държаната.“ — Замълча за миг. — Как ти се струва?