Надя беше много по-добре. Сънят й се беше възстановил и тревожността й — намаляла. При все че трябваше да отиде на консултация при психолога Зилберг идната седмица, нищо не изглеждаше да смущава нейните рутинни занимания пред компютъра.
При вида на приятелката си Елиса всеки път си припомняше онова, което тя й бе разказала във вечерта на прожекцията. Струваше й се абсурдно, плод на разстроените й нерви, но въпреки всичко у нея се таяха съмнения. Съществуваше ли възможност на острова да има още някой, за когото те не знаеха? Защо не? Беше тук вече от два месеца и половина и при все че смяташе, че познава всички негови обитатели, включително и войниците, хеликоптерите кацаха и отлитаха, зареждайки ги с припаси, и беше възможно да е пристигнал някой допълнителен военен, който да се бе настанил заедно с другите в бараката. Но ако беше така, защо не се показваше? И каква работа имаше да броди из бунгалата нощем, без униформа? Абсурдно е. Надя е имала много ярък кошмар. След това Въздействието още повече е усилило ефекта му.
Ала от ума й не излизаше ужасяващото видение на мъж, който я гледа с бялото на очите си в мрака.
Вечерта в събота, 1 октомври, Елиса загуби няколко игри на покер с Крейг, Марини и Бланес и се прибра в стаята си. В девет часа вече си беше легнала, а точно в десет осветлението угасна.
Тайфунът като че ли се беше усилил. Трещеше, сякаш бе настъпил денят на Страшния съд и някакво дантевско видение с форма на орел или кръст се люшкаше в небесата. Но като се има предвид изолацията на панелните стени, човек се усещаше по-скоро като в някакъв метален мехур. Нищо не се движеше, всичко беше притихнало и спокойно. Въпреки това Елиса не можеше да заспи.
Отметна чаршафа и стана. Реши да се поразходи — можеше да отскочи до кухнята и да си направи чай. Но си спомни, че Картър им забрани да ползват електрически уреди. И имаше право, защото навън проблясваха светкавици, безшумни припламвания, които огряваха различни участъци от стаята. Във всеки случай идеята да се поразходи й хареса. Не й беше нужна никаква допълнителна светлина — достатъчни бяха лампичките за тревога. Освен това чувстваше, че е способна да обходи бараката от единия до другия край с вързани очи.
Тогава забеляза нещо.
Погледна към прозореца и го видя. В първия момент реши, че сънува.
Беше дупка. В горния ляв ъгъл на стената — там, където тя се пресичаше с тавана и със стената на банята. Имаше елипсовидна форма и беше толкова голяма, че ако пожелаеше, би могла да се промуши през нея. „Безшумните припламвания“ не идваха откъм прозореца, а от този отвор за навън.
Почувства се толкова объркана относно това как ли е могло да се случи подобно нещо, че не забеляза друга странна подробност.
Безшумни припламвания.
Безшумни.
Беше обгърната от тишина. Пълна тишина. Къде бе изчезнала бурята?
Ала тишината не беше пълна. Зад нея имаше някакъв шум.
Този път не бяха стъпки, чието отекване се долавяше през стените, а шумът от нечие непосредствено и конкретно присъствие. Досегът на подметки с пода, нечие дишане. Имаше някого в стаята, вътре в стаята й, до нея.
Стори й се, че кожата й е на път да се свлече, порите й се превърнаха в микроскопични железни пилички в близост до огромен електромагнит и космите й от главата до петите настръхнаха. Помисли си, че цяла вечност не се решава да се обърне и да погледне зад себе си. Когато най-сетне го направи, съзря някаква фигура.
Стоеше права до вратата, малко по-далеч, отколкото бе предполагала, съдейки по дишането й, и напълно неподвижна. Проблясъците осветяваха последователни части от нея: маратонки, бермуди, тениска. Но лицето беше тъмна маса.
Мъж.
За миг си помисли, че сърцето й ще се пръсне от ужас. Тогава го позна и дори я напуши смях.
— Рик… Какво правиш тук? Колко ме изплаши…
Фигурата не отговори. Вместо това пристъпи към нея, без да бърза, с лекотата, с която облаците премрежват луната.
Нямаше никакво съмнение, че беше Валенте: телосложението, дрехите… Бе почти сигурна. Но ако беше той, какво искаше? Защо не говореше?