— Рик? — Не беше предполагала, че тази простичка дума може да й струва такова усилие. Усети болка в гърлото, докато я изричаше. — Рик, ти си, нали?
Отстъпи една крачка, после втора. Мъжът заобиколи леглото и продължи да приближава невъзмутим и в пълно мълчание. Не бързаше ни най-малко. Светкавиците осветяваха тъмните му бермуди и тениската, но лицето продължаваше да тъне в мрак, подобно на тунел под покрив от коси.
Не е Рик. На острова има още някой, когото не познаваме.
Гърбът и бедрата й се притиснаха до металната стена и тя усети хлад при допира с кожата й. Точно тогава осъзна, че няма никакви дрехи върху себе си. Не си спомняше да се е събличала и това я накара да си помисли, че може би всичко случващо се е недействително. Това бе сън, не можеше да е друго.
Ала сън или не, видът на този силует, който неумолимо настъпваше към нея в пълно мълчание, й се стори непоносим. Извика. Както дете, когато сънува кошмар, се събужда с вик. Викът — винаги бе смятала така — разпръсваше кошмара и слагаше край на ужаса.
Сега това не даде резултат. Тя отвори очи, а мъжът си стоеше там, все по-близо и по-близо. Ако протегнеше ръка, можеше да го докосне. Лицето му приличаше на запусната къща. Запазена бе само кожата на бузите и зад нея, в тъмното, грапавата структура на костта. Всичко останало беше лишено от плът и кости и приличаше на някакъв сегмент, където реалността казваше: НЕ; празно пространство между две скоби, непрогледно тъмно пространство…
Главата му е леговище на плъх, прегризал лицето му и заселил се в мозъка му. Защото на острова има някой, за когото не сме знаели.
… непрогледно тъмно, с изключение на очите.
Нарича се Белоокият и е дошъл да те види, Елиса. Всъщност да види всички вас.
Кратко, но окончателно посещение.
Празни, подобни на абсцес очи.
Не беше кошмар. Той я беше парализирал. Той я…
Огромни като две луни очи, чийто поглед я потапяше в онази луминесцентност, заслепяваха я с кухата си белота.
… умолявам ви, някой да ми помогне, умолявам ви, това не е сън, умолявам ви…
В този миг мракът се отприщи.
Мракът имаше всъщност смешен глас.
Звучеше като глас на дете, което деца от по-горните класове в училище са пребили, след като са му отнели сладоледа. Беше един непрекъснат и пронизителен вик. Беше Рик Валенте, когото Елиса бе ухапала по нежна част от мъжката анатомия, към която и най-дебелокожият мъж беше чувствителен. И виковете му бяха толкова оглушителни, че тя имаше желание да му заповяда да млъкне, да го заплаши, че ще го захапе отново на същото място, или ще опърли перата му, защото сега, когато се вгледа по-внимателно, тя видя, че Валенте има пера отзад и антени на главата и накланяше всички тези атрибути към нея. Всъщност това беше една месоядна кокошка, представляваща палеонтологичен интерес, която бе зинала с човка и не преставаше шумно да врещи. „Но не трябва да се смея, нито да се тревожа, защото това е просто кошмар.“
А може би не съвсем.
Да видим. Бе се любила за пръв и последен път в живота си, когато беше на седемнайсет години, с едно момче на име Бернардо. Изживяването така я беше травмирало, че тя не бе пожелала да го повтори. Бернардо се бе държал с нея приятелски, мило, нежно и романтично, но в момента, в който проникна в нея, се превърна в едно обезумяло бутало. Държеше бедрата й и хриптеше, ръмжеше, натискаше, бълваше пяна. Тя беше отишла на кино с човешко същество, а се бе озовала в леглото с побеснял звяр, който пак и пак се опитваше да вкара нещо между краката й, ръмжейки: „Ммммммммффф… Бафффффф.“ Никак не й хареса. Влагалището страшно я болеше и не изпита нищо. Накрая той я почерпи с цигара, оповестявайки: „Беше уникално.“ Тя се разкашля.
Два месеца по-късно, на връщане от Валенсия, баща й се блъсна в колата на някакъв пиян.
Не че двете неща имаха връзка помежду си. Не непременно след всяко чукане трябваше да очаква да я сполети някакво нещастие, но истината е, че тя загуби желание да опита отново.
Така че… защо сега беше в леглото с този мъж? Естествено, бе много по-лош, отколкото Бернардо, много по-свиреп и в плен на още по-долни инстинкти. Беше гледала някакъв филм (забравила му бе името), където не кой да е, а самият дявол обладаваше главната героиня — същество, от което излизаше сяра, имаше бели очи и наистина огромен, както можеше да се предполага, член. Беше абсурдна мисъл, но кажи ми тогава какво прави това нещо върху мен… с тези свои очи като фарове, докато някой, който във всеки случай не съм аз (но би трябвало да съм), ме оглушава с неистовото си крещене…