— Ще го получи ли? — попита ги Етел.
— Не — отвърна й Валтер.
— Да — възрази му Мод.
Валтер й отвърна:
— Не смятам, че немският народ ще гласува за диктатура. — Само дето изборите няма да са честни — ядосано отвърна жена му. — Виж какво стана със списанието ми днес. Всеки, който критикува нацистите, е в опасност. Междувременно пропагандата им е навсякъде. — Никой не отвръща на удара с удар! — добави Лойд. Щеше му се да бе пристигнал няколко минути по-рано в редакцията на Демократ тази сутрин, за да може да халоса неколцина щурмоваци. Усети как ръката му се свива в юмрук и се насили да я задържи отворена. Но негодуванието му не изчезна. — Защо хората от левицата не нападат редакциите на нацистките вестници? Дайте им да усетят вкуса на собственото си лекарство! — Не бива да отвръщаме на насилието с насилие — натъртено му отговори Мод. — Хитлер само търси повод да действа — да обяви извънредно положение, да суспендира гражданските права и да вкара противниците си в затвора. — Гласът й стана донякъде умолителен. — Трябва да не му даваме претекст, колкото и да е трудно. Свършиха с яденето. Ресторантът започна да се опразва. Докато им поднасяха кафето, при тях дойдоха собственикът, далечният братовчед на Валтер — Роберт фон Улрих, и главният готвач Йорг. Някога, преди Голямата война, Роберт е бил дипломат в австро-унгарското посолство в Лондон, докато Валтер е вършел същата работа в немското — и се е влюбил в Мод. Роберт приличаше на братовчед си, но беше облечен с повече стил, със златна игла във вратовръзката, печати на верижката на часовника и много брилянтин на косата. Йорг бе по-млад от него, блондин с деликатни черти и жизнерадостна усмивка. И двамата са били заедно военнопленници в Русия. Сега живееха в апартамент над ресторанта. Разказваха си спомени за брака на Валтер и Мод, сключен в най-дълбока тайна в навечерието на войната. Нямало гости, но Роберт и Етел им били кумове. Етел разказа: — В хотела имаше шампанско, аз тактично намекнах, че двамата с Роберт ще си ходим, и Валтер — тя сподави смеха си — Валтер каза: „О, мислех, че ще вечеряме заедно!“
Мод се разхили:
— Представи си колко въодушевена бях!
Лойд се загледа в кафето си и се почувства неловко.
Бе осемнадесетгодишен и още не бе имал връзка с жена; шегите по повод на медения месец го поставяха в небрано лозе.
Вече с по-сериозен тон, Етел запита Мод:
— Да си чувала нещо от Фиц напоследък?
Лойд знаеше, че тайният брак е довел до ужасен конфликт между Мод и брат й, граф Фицхърбърт. Той я бе лишил от дяла й от наследството, понеже не беше поискала разрешението му на глава на семейството да се омъжи.
Мод тъжно поклати глава.
— Писах му, когато отидохме в Лондон, но той даже не пожела да ме види. Нараних гордостта му, когато се омъжих за Валтер без да му кажа. Боя се, че брат ми е от хората, които не прощават. Етел плати сметката. В Германия всичко бе евтино, стига човек да имаше чужда валута. Вече ставаха, когато към масата се доближи непознат мъж и дръпна един от столовете, без да бъде поканен. Човекът бе едър, а в средата на кръглата му физиономия се мъдреха малки мустачки.
Носеше кафява униформа.
Роберт се обърна хладно към него:
— Какво бих могъл да направя за Вас, господине?
— Името ми е криминален комисар Томас Маке — и новодошлият хвана един от келнерите за ръката и му нареди — Донеси ми кафе. Келнерът въпросително изгледа Роберт, който му кимна.
— Работя в политическия отдел на пруската полиция — продължи Маке. — Оглавявам разузнавателния отдел за Берлин.
Лойд превеждаше на майка си с приглушен глас.
— Но бих желал да разговарям със собственика на ресторанта по личен въпрос.
На свой ред Роберт го запита:
— Къде работехте преди един месец?
Неочакваният въпрос изненада Маке и той веднага отговори:
— В полицейския участък в Кройцберг.
— Каква бе работата Ви там?
— Завеждах картотеката. Защо ме питате?
Роберт кимна, сякаш бе очаквал нещо такова.
— Значи, от чиновник по документацията сте станали началник на разузнавателния отдел за Берлин. Поздравления за бързото Ви издигане.
После се обърна към Етел.
— Щом Хитлер стана канцлер в края на януари, неговият човек Херман Гьоринг бе назначен за вътрешен министър на Прусия, начело на най-голямата полицейска сила в света. Оттогава не е спрял да уволнява полицаи и да ги заменя с нацисти.