— Надявам се да ги вбеси — отвърна хладно майка й. — Станат ли някога доволни от статиите ми, зарязвам работата.
— Дразниш ли ги, стават опасни.
Очите на майка й пробляснаха гневно.
— Не смей да ме гледаш снизходително, Валтер. Знам, че са опасни — и точно затова съм против тях.
— Просто не виждам смисъл в това да ги гневиш.
— Ти ги нападаш в Райхстага.
Баща й бе депутат от Социалдемократическата партия.
— Аз участвам в сериозни дебати.
„Както обикновено“, помисли си Карла. Баща й бе логичен, предпазлив, законопослушен. Майка й имаше усет за стил и чувство за хумор. Той постигаше своето със спокойно упорство; тя действаше с чар и дързост. По това се различаваха напълно.
Баща й добави:
— Аз не докарвам нацистите до бяс.
— Най-вероятно, защото не им пречиш достатъчно.
Остроумието й го ядоса и повиши тон:
— Мислиш си, че им вредиш с шегички?
— Подигравам им се.
— За теб това замества аргументите.
— Смятам, че се нуждаем и от двете неща.
Баща й се ядоса още повече.
— Мод, не виждаш ли, че излагаш себе си и семейството си на опасност?
— Напротив. Истински опасното нещо е да не се подиграваме на нацистите. Що за живот ще водят децата ни, ако Германия стане фашистка държава?
Такива разговори тревожеха Карла. Не можеше да слуша приказки как семейството е в опасност. Животът трябваше да върви по обичайния си начин. Искаше й се вечността да се състои от сутрините в кухнята — родителите й седят един срещу друг на чамовата маса, Ада е на плота, а брат й Ерик отново закъснява и трополи по стълбите. Защо ли нещата трябваше да се променят?
Цял живот сутрин на закуска слушаше разговори за политика, та мислеше, че разбира работата на родителите си и амбициите им да направят Германия по-хубаво място за живеене за всички хора. Напоследък обаче приказваха различно. Изглежда смятаха, че се задава страшна опасност, но Карла не можеше да си представи добре каква точно.
Баща й продължи:
— Господ ми е свидетел, правя всичко, каквото мога, за да обуздая Хитлер и сбирщината му.
— Аз също. Само че щом го вършиш ти, смяташ, че поведението ти е разумно — отвърна Мод и чертите на лицето й се изопнаха в негодувание. — Върша ли го аз, обвиняват ме, че излагам семейството на опасност.
— И напълно основателно — рече Валтер. Караницата едва започваше, но в същия миг Ерик зачатка като кон надолу по стълбите и залитна в кухнята с провиснала от рамото училищна чанта. Беше тринадесетгодишен, две години по-голям от Карла, и над горната му устна стърчаха непривлекателни черни косъмчета. Когато бяха малки, Карла и брат й си играеха постоянно, но това време бе отминало; понеже израсна твърде много на височина, той се правеше, че я смята за глупава и инфантилна. Тя всъщност беше по-умна от него и бе наясно с много непостижими за Ерик неща — като месечния цикъл на жените например.
— Какво свиреше накрая? — попита той майка си.
Сутрин често ги будеше пианото — роял Стейнуей, наследен, както и къщата, от родителите на баща им. Майка им свиреше сутрешно време, понеже — както казваше — през остатъка от деня била твърде заета, а вечерта — твърде уморена. Тази сутрин изсвири соната от Моцарт, а след нея джазова мелодия.
— Казва се „Тигър рагтайм“ — обясни тя на Ерик. — Искаш ли сирене?
— Джазът е упадъчен — уведоми я синът й.
— Не говори глупости.
Ада поднесе на Ерик чиния със сирене и нарязан кренвирш и той захвана да ги тъпче в устата си. Карла намираше обноските му ужасни.
Баща му го изгледа сурово.
— Кой ти обяснява подобни глупости, Ерик?
— Херман Браун казва, че джазът не е музика, а само негърски шум.
Херман бе най-добрият приятел на Ерик, а баща му — член на Националсоциалистическата партия.
— Нека Херман опита да го изсвири — баща им погледна жена си и лицето му омекна. Тя му се усмихна и той продължи:
— Доста отдавна майка ви опита да ме научи да свиря рагтайм, но не можах да овладея ритъма.
Тя се засмя:
— Все едно да опиташ да научиш жираф да кара ролкови кънки.
Карла с облекчение установи, че битката е приключила. Започна да се усеща по-добре. Взе си парче черен хляб и го топна в млякото.
Ерик обаче искаше да спори.
— Негрите са низша раса — дръзко произнесе той.
— Не е вярно — търпеливо възрази баща му. — Ако някое черно момче израсне в хубава къща, пълна с книги и картини, и посещава скъпо училище с добри учители, то може да се окаже по-умно от теб.