Ала днес всичко това щеше да се промени.
Ако бомбата се взривеше както трябва, СССР и САЩ отново щяха да са равни. Щом Съветският съюз можеше да заплашва Америка с ядрено унищожение, с американското господство над света беше свършено.
Володя вече не знаеше това добро ли е, или лошо.
Ако бомбата се провалеше, и Зоя, и Володя щяха да бъдат арестувани и пратени в лагерите в Сибир или пък просто разстреляни. Володя вече беше разговарял с родителите си и те обещаха да се грижат за Костя и Галина.
Щяха да се грижат за внуците си и в случай че Зоя и Володя загинат при изпитанието на бомбата.
Когато небето просветля още, Володя забеляза на различни разстояния от бомбата причудливи постройки — тухлени и дървени къщи, мост без река и вход към някаква подземна структура. Вероятно военните искаха да измерят нанесените при взрива поражения. При по-внимателно вглеждане Володя забеляза камиони, танкове и излезли от употреба самолети, за които предположи, че са тук със същата цел. Учените щяха да изследват и влиянието на бомбата върху живите организми — имаше кошари с коне, говеда, овце и кучета.
Съвещанието горе на платформата явно стигна до някакво решение. Тримата събеседници кимнаха и подновиха работата си.
След няколко минути Зоя слезе да поздрави мъжа си.
— Всичко ли е наред? — поинтересува се той.
— Така мислим.
— Така мислите?
— Е, не сме правили подобна бомба досега — отвърна Зоя и сви рамене.
Качиха се в камиона и потеглиха към далечния контролен бункер. Прекосиха земя, която и бездруго беше пустиня.
Останалите физици ги следваха плътно.
В бункера всички сложиха тъмни очила и обратното броене започна.
На шестдесет секунди Зоя хвана Володя за ръка.
На десет секунди той се усмихна и й каза, че я обича.
На една секунда затаи дъх.
Последва нещо подобно на внезапен изгрев. Светлина, по-ярка от слънцето, заля пустинята. На мястото на бомбата се виждаше огнено кълбо, което се издигна невъзможно високо, сякаш достигна до луната. Володя наблюдаваше смаян зловещите цветове на огненото кълбо — зелено, пурпурно, оранжево и виолетово.
Кълбото се превърна в гъба и продължи да се издига. Най-сетне дойде и звук. Все едно най-голямото оръдие в цялата Червена армия беше гръмнало на стъпка оттук; после се разнесе гръмотевичен тътен. Володя си припомни ужасните бомбардировки на възвишенията Зеелов.
По някое време облакът почна да се разнася и шумът заглъхна.
Всички вцепенено мълчаха.
— Божичко, не очаквах това — промълви някой.
Володя прегърна Зоя.
— Вие успяхте.
— Знам — мрачно отвърна тя. — Обаче какво направихме?
— Спасихте комунизма — рече Володя.
II
— Руската бомба се оказа разработена на основата на „Дебелака“, бомбата, която ние хвърлихме над Нагасаки — рече специален агент Били Бикс. — Някой трябва да им е предал плановете.
— Откъде знаеш? — попита Грег.
— От един изменник.
Седяха в постлания с килим кабинет на Бикс във вашингтонската централа на ФБР. Беше девет сутринта. Агентът беше свалил сакото си. Ризата му беше потна под мишниците, макар в сградата да работеше климатична инсталация.
— Според този човек — продължи да говори той, — някакъв полковник от тяхното военно разузнаване получил плановете от един от учените в „Проекта Манхатън“.
— Каза ли кой?
— Не знае кой е ученият. Затова те повиках. Трябва да открием предателя.
— Нали федералните ги провериха навремето.
— И повечето от тях представляваха заплаха за сигурността! Нищо не можехме да направим. Ти обаче ги познаваш лично.
— А кой е бил полковникът от Червената армия?
— Владимир Пешков.
— Моят полу-брат!
— Точно така.
— Ако бях на твое място, щях да заподозра мен — рече Грег през смях. Ала се чувстваше много неспокойно.
— А, заподозряхме те, недей се съмнява. Подложихме те на най-подробното разследване, което съм виждал през двадесетгодишната си служба в Бюрото.
Грег го изгледа скептично.
— Няма майтап.
— Момчето ти се оправя добре в училище, нали?
Грег беше потресен. Кой би казал на федералните за Джорджи?
— Имаш предвид моя кръщелник.
— Грег, казах ти, че направихме подробно разследване. Знаем, че е твое дете.