Грег се раздразни, но успя да потисне чувствата си. Той се беше ровил в личните тайни на много заподозрени по време на службата си във войската. Нямаше право да възразява.
— Чист си — рече Бикс.
— Какво облекчение.
— Все тая. Нашият изменник настоява, че плановете са получени от учен, а не от някой от военните, работещи по проекта.
— Когато се запознах с Володя в Москва, той ми каза, че не е идвал в Америка — умисли се Грег.
— Излъгал те е. Бил е тук през септември четиридесет и пета. Прекарал е една седмица в Ню Йорк. После сме го изпуснали в продължение на осем дни. После за кратко пак се появи. И си отиде у дома.
— Осем дни?
— Аха. Срамота.
— Времето е достатъчно да стигне до Санта Фе, да постои малко и да се върне.
— Точно така — съгласи се Бикс и се приведе над бюрото. — Обаче помисли. Ако ученият вече е бил вербуван за шпионин, защо с него не се е свързал редовният му водещ офицер? Защо му пращат човек чак от Москва?
— Да не мислиш, че предателят е бил вербуван през двудневния престой на Пешков? Прекалено бързо.
— Вероятно е работил за комунистите и по-рано, обаче е прекъснал. И в двата случая ние сме на мнение, че от Москва са били принудени да пратят някой, когото ученият вече познава. Това ще рече, че трябва да има връзка между Пешков и него — Бикс махна към отрупаната с бежови папки маса. — Отговорът е някъде в тези папки. Те съдържат досиетата на всички учени, които са имали достъп до плановете.
— И какво искаш да направя?
— Прегледай ги.
— Не е ли това ваша работа?
— Ние вече ги прегледахме. Нищо не намерихме. Надяваме се ти да забележиш нещичко, което ние сме пропуснали. Ще остана да ти правя компания, ще си свърша нещо по документацията.
— Много работа е.
— Имаш цял ден.
Грег помръкна. Дали те знаеха за…?
— Ти нямаш никакви планове за днес — уверено му заяви Бикс.
Грег сви рамене.
— Имаш ли кафе?
Пи кафе, яде понички, пак пи кафе, на обед яде сандвич, следобед яде банан. Прочете всички известни подробности за живота на учените, техните съпруги и семейства: детство, образование, кариера, любов и брак, успехи и странности и грехове.
Тъкмо дояждаше банана, когато възкликна:
— Мамицата му! Иисусе Христе!
— Какво?
— Вили Фрунце е учил в Берлинската мъжка гимназия — заяви Грег и победоносно шляпна папката върху бюрото.
— И?
— И Володя е учил там. Той ми каза.
Били Бикс заблъска развълнувано по бюрото.
— Приятели от училище! Това е то! Спипахме копелето!
— Това не е доказателство — рече Грег.
— А, не се коси. Ще си признае.
— Откъде си толкова сигурен?
— Учените вярват, че знанието трябва да се споделя с всички, а не да се пази в тайна. Ще опита да се оправдае с това, че е постъпил така за доброто на целия човешки род.
— Може и да е истина.
— Каквото и да е, ще иде на електрическия стол — уточни Бикс.
Грег изстина. Вили Фрунце му се струваше свестен човек.
— Ще иде ли?
— Можеш да си заложиш задника, че ще се изпържи.
Бикс беше прав. Вили Фруце бе обвинен в измяна и осъден на смърт. И наистина умря на електрическия стол.
Съпругата му също.
III
Дейзи наблюдаваше Лойд, който завърза бялата папийонка и се плъзна в съвършено скроения си фрак.
— Изглеждаш като милион долара — рече тя и наистина мислеше така. Лойд трябваше да стане филмова звезда.
Спомни си как преди тринадесет години на бала в Тринити той беше облечен във взети назаем дрехи и усети приятна носталгия. Тогава изглеждаше доста добре, макар костюмът му да беше с два номера по-голям.
Дейзи и Лойд бяха отседнали в апартамента на Лев Пешков в хотел „Риц-Карлтън“ във Вашингтон. Лойд беше младши министър във „Форин офис“ и беше тук на дипломатическа визита.
Родителите му с вълнение приеха да се грижат за двете внучета в продължение на седмица.
Тази вечер семейство Уилямс отиваше на бал в Белия дом.
Дейзи носеше великолепна рокля на Кристиан Диор — розов сатен с драматично широки поли от безброй гънки тюл. След годините на военновременна скромност Дейзи отново с удоволствие купуваше рокли от Париж.
Замисли се за бала в яхтклуба в Бъфало през тридесет и пета. Навремето смяташе, че това събитие е провалило живота й. Белият дом беше доста по-престижно място от яхтклуба, ала Дейзи знаеше, че каквото и да стане тук тази вечер, не е в състояние да й навреди. Разсъждаваше за тези неща, докато Лойд й помагаше да сложи наследеното от майка й колие от розови диаманти и съответните обици. Когато беше на деветнадесет, тя отчаяно искаше високопоставените хора да я приемат. Сега и през ум не би й минало да се притеснява от това. Щом Лойд казваше, че изглежда приказно, нямаше значение какво мислят другите. Дейзи търсеше одобрението само на още един човек освен на съпруга си — нейната свекърва. Макар че Етел нямаше високо социално положение и определено не беше обличала парижка рокля през живота си.