- Епа прощавай, бе Роб.
Роб Секигоопрай въздъхна:
- Ма чини ми се на мене, дека имаш право, Уили. Подир големата
мънечка бабаяга е дошъл, верно си е. Чифлико кой го варди?
- Дребен Опасен Бодилко, Роб.
Роб вдигна поглед към облаците, толкова натежали от сняг, че
провисваха посредата.
- Убаво тогаз, - рече той и пак въздъхна - Доде време за Геройо.
Той се прибра в пряспата, оставяйки снежната буца точно на мястото
ѝ, и се плъзна надолу в самото сърце на фийгълската могила.
Отвътре тя беше доста голяма. Човек почти можеше да се изправи
посредата, макар че веднага щеше пак да се превие от задавяне, защото
посредата беше и отворът за пушека. По цялата вътрешна стена се виеха на
много катове галерии, всичките до една тъпкани с фийгъли. Обикновено
всичко тук беше шумно до немай къде, сега обаче беше толкова смълчано, че чак да се уплашиш.
Роб закрачи по пода към огнището, където го чакаше жена му
Джейни. Тя се беше изправила гордо, както подобава на една келда, но
отблизо можеше да се види, че май е плакала. Той я прегърна с една ръка.
- Убаво бе, то вие май се сещате що ста’а, - рече той на втренчилата
се в него синьо-рижа публика, - Не е туй проста фъртуна. Зимеделецо е
намерил големата мънечка бабаяга... Ей, не ма, а по-кротко!
Той изчака докато крясъците и дрънченето на мечове поутихне и
продължи:
4
- И ний мо’eм да се тепаме с Зимеделецо зарад нея! Ей го пътьо!
Мо’ем да го извървим пътьо зарад нея! Ма баш бабаягата друг път ни
посочи! Път мрачен и опасен!
Надигнаха се възторжени викове. Ако не друго, това на фийгълите
им допадаше.
- А така! - рече удовлетворено Роб - Я че одим да земем Геройо!
Надигна се голям смях, а Голем Йън, най-едрият от фийгълите, се
провикна:
- Оно му е рано, бе. Немáхме време и му показáхме само два урока по
геройството! Он нашичкио ни е само един голем никаквец!
- Че бъде он Геройо за големата мънечка бабаяга и толкоз, - отсече
Роб - Нема лабаво, беж да ви нема сите маскари! Аре към варната яма! Път
да ми изкопате до Долнио свят, до Преизподнята!
Зимеделецът е, кой друг, каза си Тифани посрещайки баща си в
мразовития чифлик. Усещаше го там навън. Не беше това нормално време
дори и за посред зима, а пък вече трябваше да е пролет. Това беше
предизвикателство. Или пък може би просто игра. Със Зимеделеца знае ли
човек. Да, но не можеше да е игра, защото агънцата умираха. Аз съм само
на тринадесет години, а баща ми, както и много други хора, все по-големи
от мен, искат да им помогна. А аз не мога. Зимеделецът пак ме намери.
Сега той е тук, а аз съм твърде слаба.
Щеше да е по-леко, ако ми натякваха, ама не, те ми се молят. Баща
ми е целият посърнал и ми се моли. Моят баща ми се моли.
О не, сваля си шапката. Сваля си шапката за да ми заговори!
Те да не си мислят, че магията става само като щракна с пръсти. Но
ако тук и сега не им помогна, тогава какво изобщо струвам? Не може да ги
оставя да ме видят изплашена. На вещиците не им е позволено да са
изплашени.
А и вината си е моя. Аз го започнах това. Пак аз трябва да го свърша.
Г-н Болежков си прочисти гърлото:
-... И, ъъъ, ако би могла... ами, такова, с малко магийка, ами да го
разкараш? Заради нас...?
Цялата стая беше посивяла, защото за да стигне до прозореца, светлината първо трябваше да мине през сума ти сняг. Никой не си губеше
времето да рине тази проклетия покрай къщите. Всеки, който можеше да
държи лопата, беше необходим другаде, и все пак хората не достигаха. Да
не говорим, че повечето бяха будували цяла нощ, обикаляйки стадата, мъчейки се да спасят новите агънца... там в мрака, в снега...
Нейният сняг. Това беше послание за нея. Предизвикателство.
Призовка.
- Добре, - каза тя - Ще видя, какво мога да направя.
5
- Доброто ми момиче, - усмихна се облекчено баща и.
Какво ти добро момиче, помисли си Тифани. Аз го докарах това.
- Накладете голям огън в двора, - каза тя на глас - Ама, разберете ме
правилно, наистина голям огън? Подклаждайте го с всичко, което гори, и
не му давайте да угасне. А огънят все ще гледа да угасне, но вие не му
давайте. Подклаждайте и подклаждайте, каквото и да става. Огънят не