Тогава Леля я сръга в ребрата и се изсмя както тя си знаеше, така че
и камък щеше да се изчерви:
- Браво бе! То и аз навремето имах някои гаджета, дето си умирах да
ги отръскам от обувките си!
Тифани тъкмо се канеше да си ляга, когато намери под
възглавницата си книга.
Заглавието, изписано с огнено-червени букви гласеше „Играчка на
Страстта” от Марджъри Дж. Де Колте, а по-долу с по-ситен шрифт
пишеше: „ И богове и хора казаха, че тяхната любов няма да я бъде, но те
не искаха да слушат!! Душераздирателен роман за буреносна любов от
авторката на „Разлъчени Сърца”!!! ”
130
Корицата изобразяваше на преден план млада жена с черна коса и
дрешки малко в повече оскъдни, ако питаха Тифани, и косата и дрехите
развяни от вятър. Тя изглеждаше отчаяно решителна, а също и че още
малко и ще настине. От известно разстояние я зяпаше млад мъж на кон.
Като че се надигаше буря.
Чудна работа, Тифани видя в книгата библиотечен печат, а Леля
библиотеки не ползваше. Е, какво пък, няма да навреди ако почете
мъничко преди да духне свещта.
Тифани обърна на страница първа. После и на страница втора.
Някъде към страница деветнадесета стана да вземе Несъкратения Речник.
Все пак тя имаше по-големи сестри, така че поназнайваше туй онуй, -
каза си тя. Марджъри Дж. Пенюар обаче беше направила няколко направо
смехотворни гафа. Момичетата на Варовитище надали ще тръгнат да бягат
от младеж толкова богат, че да си има свой кон... или поне не за дълго или
без да му дадат шанс да ги настигне. А пък Меги, героинята на романа, определено не разбираше и бъкел от стопанство. Че кой младеж би се
интересувал от жена, която да не може да издои крава или да вдигне
прасенце? Каква файда от такава в стопанството? С размотаването с устни
като череши нали няма да издои кравите или да остриже овцете! И още
нещо. Марджъри Дж. Пенюар изобщо разбира ли поне нещичко от овце?
Това нали беше овцевъдно стопанство през лятото? Е, кога им беше
Стриженето? Второто по важност събитие в овцевъдската година, а да не
рачи да го спомене?
Добре де, може пък да гледаха Хабакукски Мързелиноси или
Низинни Кобълуъртски, които нямаха нужда от стрижене, но те бяха
такава рядкост, че всеки свестен разказвач със сигурност би ги споменал.
А пък онази сцена в пета глава, когато Меги изостави овцете си да се
оправят както знаят, и отиде да берат лешници с Роджър... ама може ли да
са толкова тъпи? Та нали овцете ще се запилеят кой знае къде и каква е тая
глупост да ми търсят лешници посред юни, моля ви се?
Тя прочете малко нататък и си каза: Яаа, ето какво било то. Хъммм.
Ей, то значи изобщо не било за лешници. На Варовитище на това му
казваха „да търсиш кукувичи гнезда”.
Тук тя спря, колкото да иде долу да вземе нова свещ и пак да и се
стоплят краката, след което продължи да чете.
Дали Меги да се ожени за унилия тъмноок Уилям, който вече беше
собственик на две крави и половина, или да се остави да бъде омаяна от
Роджър, който я наричаше „горда моя красавице”, но сто на сто беше лош
човек, защото яздеше вран жребец и имаше тънък мустак?
А защо пък си мисли, че трябва да се ожени точно пък за някой от
двамата? – зачуди се Тифани. И изобщо, тя пилееше твърде много време в
131
дълбокомислено облягане къде ли не и в цупня. Абе там изобщо някой
работа върши ли? А и ако винаги се облича така, ще хване хрема.
Да се не начуди човек, с какво само се примиряваха тези мъже. Но
пък и да се замислиш.
Тя духна свещта и се мушна под юргана от гъши пух, бял-бял като
сняг.
Сняг покриваше Варовитище. Натрупваше се покрай овцете, така че
от тях се виждаше само нещо мътно-жълтеникаво. Закриваше звездите и
вместо това искреше със собствената си светлина. Облепваше прозорците
на къщите закривайки оранжевите светлини от свещите. Но никога не
покриваше замъка. Замъкът се издигаше на едно възвишение малко
настрани от селото, каменна грамада господстваща над всичкиге тези
колиби със сламените им покриви. Колибите като че бяха порастнали от
земята, замъкът обаче беше побит в нея. И заявяваше: „Аз Господствам”.
Роланд седеше в стаята си и внимателно пишеше. Без да обръща