внимание на тропането отвън.
Аннаграма, Петулия, госпожица Предалова... писмата на Тифани
бяха изпълнени с хора от далечни земи, с чудновати имена. Понякога той
се опитваше да си ги представи и се чудеше, дали тя всъщност не си ги е
измислила. Цялата тази работа с вещерството изглеждаше... ами не беше
точно като в рекламата. А изглеждаше като...
- Чу ли това, непослушно момче такова? – разнесе се
тържествуващият глас на леля Данута – Сега си залостен и от тази страна!
Ха! Това е за твое собствено добро, нали разбираш? Вътре ще си седиш, докато не се извиниш!
... като яко бачкане, ако сме честни. Много достойно, разбира се, с
всичкото навестяване на болните и прочее, но и много отрудено и не
особено вълшебно. Той беше подочул за „танцуването по без гащи” и се
постара колкото можа да не си го представя, но то и без друго май нямаше
нищо подобно. Дори и летенето на метли изглеждаше някак...
- И сега вече знаем и за онзи твой таен проход, о да! Зазидан е! Стига
толкова си се подигравал с хора, които ти мислят само доброто!
... скучно. Той се спря за малко, оглеждайки разсеяно грижливо
струпаните до леглото му самуни хляб и наденици. Ще трябва да се запася
с лук нощес, реши той. Генерал Тактикус пише, че нищо друго не
благоприятства толкова нормалния ход на храносмилането, когато не може
да се намерят пресни плодове.
Какво да и пише, какво да и пише... да! Ще и разкаже за партито. Той
отиде само защото баща му, в един от по-будните си моменти, го беше
помолил. Защото беше важно да се общува със съседите, но не и със
роднините! Хубаво беше да се излезе за малко, а и той успя да си остави
132
коня в конюшнята на г-н Геймли, където на лелите нямаше и да им хрумне
да го търсят. Да... на нея ще да и хареса да прочете за партито.
Лелите пак се бяха развикали, че щели да заключат и вратата за
стаята на баща му. И бяха зазидали тайния проход. Значи му оставаше
само незамазаният камък зад гоблена в съседната стая, разклатената плоча, през която можеше да скочи в стаята отдолу и, разбира се, веригата под
прозореца, по която можеше да се спусне чак до долу. А на бюрото, върху
книгата на Генерал Тактикус, беше пълният комплект от лъскави новички
ключове. Беше ги поръчал на г-н Геймли. А ковачът беше разбран човек, разбиращ колко ще е добре да е в добри отношения с бъдещия Барон.
Той можеше да влиза и да излиза, когато му скимне, каквото и да
правеха те. Те можеше да тормозят баща му, да кряскат колкото им душа
иска, но не можеха да господстват над него.
Много неща може да се научат от книгите.
Зимеделецът се учеше. Което беше трудна и бавна задача, ако
мозъкът ти е от лед. Обаче той научи за снежните човеци. Правеха ги
човеците от по-малката разновидност. Което беше интригуващо. Защото, с
изключение на онези с островърхите шапки, по-големите човеци май не го
чуваха. Те знаеха, че невидими същества не им говорят направо от нищото.
Малките обаче още не бяха разбрали, кое е невъзможно.
В големия град имаше един голям снежен човек.
Или по-честно беше да го наречем кишав човек. Технически
погледнато, то си беше сняг, но още докато се рееше надолу през
градските мъгли, пушеци и миазми, той вече ставаше някак жълтеникаво-
сив, а накрая всичко което свършваше на паважа, беше преорано от
колелетата на каруците. Така че човекът беше, в най-добрия случай, донякъде снежен. И все пак три мърляви деца го правеха, защото да
направиш нещо, което да може да се нарече снежен човек, си беше редно, и толкова. Нищо че беше жълто-кафяв.
Те направиха каквото можаха с това, което можеше да се намери и
му поставиха две конски ябълки14 за очи и умрял плъх за нос. И тогава
снежният човек им проговори, направо в главите им:
- Малки човеци, защо правите това?
Момчето, което сигурно беше по-голямото момче, се спогледа с
момичето, което сигурно беше по-голямото момиче и каза:
- Аз ще ти кажа, че чух това, ако и ти ми кажеш, че си го чула.
Момичето още беше достатъчно малко, че да не си помисли
„снежните човеци не говорят” тъкмо когато един от тях и беше
проговорил, така че тя му отговори учтиво:
14 бел.авт.: Така се наричат, защото остават след конете и са големи горе долу колкото ябълки...