никога не беше обичала бденията над мъртви. То не беше нещо, което
точно пък да можеш да обикнеш. Винаги беше облекчение, когато небето
почнеше да изсветлява и запяваха птици.
От време на време през нощта г-н Тисо се обаждаше. Само че, разбира се, това не беше г-н Тисо, който вече беше срещнал Смърт преди
няколко часа, а само останалото след него тяло и звуците, които то
издаваше изстивайки всъщност не бяха нищо по различно от тези
случващи се в стара къща. Беше важно да се помнят тези неща към два
часа през нощта. Жизнено важни, когато свещта потреперваше.
Аннаграма хъркаше. Никой с толкова малко носле нямаше правото
да хърка толкова силно. Все едно къртеше дюшемето. И да имаше някакви
зли духове наоколо нея нощ, това сигурно щеше да ги пропъди. Не че
задавеното „хх-кхх-хрх” беше толкова лошо, а и „хъъърррр!” можеше да се
изтърпи, но това което наистина ядеше нервите на Тифани беше паузата
между тях, точно след като „хх-кхх-хрх” се задавеше и преди да изригне
139
мощното „хъъърррр!”. Веднъж си излизаше направо „хх-кхх-хрх-
хъъърррр!”, слято и стегнато, следващия път след „хх-кхх-хрх” настъпваше
толкова дълго мълчание, че Тифани затаяваше дъх в очакване на
„хъъърррр!” Хич нямаше да е зле Аннаграма да реши накрая, каква пауза и
изнася. А понякога тя изобщо преставаше да хърка, и настъпваше
благословена тишина, може би с леко попримляскване, докато Аннаграма
се наместваше в стола си, и така до следващото развихряне на
дъскорезницата.
Къде си, Господарке на Цветята? Какво си ти? Трябваше да си
заспала!
Гласът му беше толкова слаб, че Тифани можеше и да не го чуе, ако
не се беше напрегнала така в очакване на поредното „хх-кхх-хрх”. А ето го
и него...
- Хх-кхх-хрх!
Позволи ми да ти покажа моя свят, Цветна Господарке. Нека ти
покажа цветовете на леда!
- ХЪЪЪРРРР!
Около три четвърти от Тифани си мислеше: „О, не! Дали ще ме
намери, ако му отговоря? Не, ако можеше да ме намери, вече щеше да е
тук. А дланта ми не ме прищипва.”
А останалата четвърт си мислеше: „Бог или богоподобно същество
говори с мен, и затова, Аннаграма, ако само за мъничко да беше
престанала с това твое хъркане, ако обичаш”.
- Хх-кхх-хрх!
- Нали казах, че съжалявам, - прошепна тя в полумрака с
треперливата светлина на свещта – Видях айсберга. Толкова ... ъъъ ... мило
от твоя страна.
Аз направих още много такива.
- ХЪЪЪРРРР!
Още много айсберги, мислеше си Тифани. Грамадански ледени
плаващи планини с моя образ, с влачещи се подире им тежки мъгли и
снежни фъртуни. Колко ли кораби са се блъснали в тях?
- Не трябваше да си правиш целия този труд, - прошепна тя.
Силите ми растат! Аз слушам и се уча! Аз разбирам човеците!
Оттатък прозореца на къщурката запя дрозд. Тифани духна свещта и
сива светлина се запромъква в стаята.
Слушал бил и се учел... че как може някаква виелица да разбере
каквото и да е?
Тифани, Цветна Господарке! Аз правя себе си човек!
Аннаграма издаде някакво сложно грухтене, когато нейните „хх-кхх-
хрх” и „хъъърррр!” се застъпиха, и се събуди.
140
- А, - произнесе тя протягайки се и прозявайки се, след което се
огледа – Е, май мина добре.
Тифани се беше втренчила в стената. Какво искаше да каже той с
това, че правел себе си човек? Да не би...
- Ти не заспа, нали, Тифани? – каза Аннаграма с каквото сигурно си е
мислила че е игрив тон – Дори и само за моментченце, а?
- Какво? – все така зяпаше стената Тифани – А... не. Изобщо!
На долния етаж се размърдаха хора. След малко стъпалата
заскърцаха и ниската врата се отвори. Мъж на средна възраст надникна
притеснено с очи сведени към пода и измърмори:
- Мама пита дали вие, дами, няма да желаете малко закуска?
- О, не, в никой случай не бихме отнели и малкото... – започна
Аннаграма.
- Да, ако обичате, ще ви бъдем много благодарни, - изпревари я
Тифани с по-силен глас и мъжът кимна и затвори вратата.
- О, как можа да кажеш това? – възмути се Аннаграма, когато
стъпките му заскърцаха надолу – Та тези хора са бедни! А аз мислих, че
ти...
- Я си затваряй устата! – скастри я Тифани – Млъквай и се събуди!
Тези хора са истински! А не са като някаква си, ами, идея! Слизаме при тях