Изведнъж си помислих, че Саймън трябва да се е почувствал по същия начин, когато са го отвеждали. Съзнавах, че молбите няма да помогнат, но може пък и тя да имаше деца. Осланях се единствено на шанса, Мазния никога нямаше да ме удостои с повече от ироничен поглед.
- Поставяш ме в твърде деликатно положение, Ник.
Стараех се да не изпусна погледа й.
- Съжалявам, но тя е единственото, което имам. Трябва да знам дали да я изпратя спокойно утре, или ще е по- безопасно засега да не пътува никъде.
Повече от това нямаше смисъл да кажа. Щъркела хвърли един незаинтересуван поглед навън през прозореца и на няколко пъти си пое необичайно дълбоко въздух, преди да отговори. Седях вътре и почти загубих усещането за време, докато слушах тракането на двигателя.
- Ник, мисля, че за нея ще е по-добре да остане тук още само няколко дни. Благодарение на работата ви дотогава всичко ще е разплетено. Вие и без това за известно време ще останете на разположение. Аз ще се свържа с вас.
Отворих вратата и педалът на съединителя отново потъна под крака й, а лостът включи на първа.
- Благодаря.
Тя не отговори, ръката й включваше фаровете. Когато се обърнах да затворя вратата зад себе си, светнаха още чифт фарове. Транзитът се канеше да потегли.
- Ник?
Наведох се, така че да я чуя над шума от двигателя.
- Не спомена да си върнал пистолета...
Както бях с лице към колата, направо скочих през отворената врата и бутнах браунинга си заедно с двата резервни пълнителя под седалката.
- Зареден и готов за стрелба.
Не можех да скрия благодарността си.
- Да знаеш, наистина ти благодаря...
Тя само махна с ръка.
- Дано лечението на Кели наистина й помогне да се възстанови.
Затворих вратата и колата потегли от бордюра. Юмрука и Кютюка я последваха в транзита с приковани напред погледи. Може би предпочитаха да поостанат и да ми теглят един хубав пердах в някой гараж, но точно сега имаха по-важна работа за вършене - да не дадат шанс на никой да блъсне неволно Щъркела в мондеото и да се разсипят бутилките. Сигурно бяха тръгнали към някоя от тайните квартири на Компанията, които осейваха целия град. Или пък щяха първо да отидат до хеликоптерното летище „Батърсий“, откъдето ще ги прехвърлят в Портън даун или Уилтшир, някъде, където ще зарадват душички като Саймън с микробите.
А след като аз бях пак цивилен, значи работата беше свършена успешно. Край.
47.
Отново набрах Кармен, но този път изчаках да се включи системата на „Бритиш телеком“ за неприети повиквания и оставих съобщението си.
— Здравей, Кармен, Ник е. Промяна в плановете - онова ходене до Челси във вторник няма да пропадне въпреки всичко. Не я води на летището, ако обичаш, тя остава тук. Ще се обадя пак по-късно, просто недей я качва на самолета. Важното е засега да си остане тук. А сметката по „Мастъркард“ ще платя, не бери грижа. Ако разборът мине оперативно, щях да съм в Бромли още преди да са излезли за летището.
Натиснах звънеца на домофона пред входа.
- Готово, съкровище, прибрах се.
Едва когато започнах да катеря стълбите към апартамента, усетих колко съм скапан. Единственото преимущество да съм целият в пот, беше, че тя правеше филм между кожата и подгизналите ми от водата дрехи. Очите ми смъдяха, а ръцете ми се бяха вмирисали на гума. Разтърках лицето си с длани, за да живна малко. Имах нужда от дълга баня и горещо кафе.
Почуках на вратата и Сузи отвори.
- Добре ли мина работата, скъпи? Искаш ли чаша чай?
- Добра идея - отговорих и я последвах в кухнята. - Планирали са атака и в САЩ. Щъркела ме светна по въпроса.
Обърна се към мен и облегна гръб на печката.
- Не думай.
- И нито дума на Мазния, ясно? Направи го само заради Кели.
- А нещо за Германия спомена ли?
- Нищо, но съм готов да се обзаложа, че и там се мъти същото. Истински кошмар. Чакали са да действат съгласувано, за да може от всички страни да ни дойде като гръм от ясно небе.
И двамата се умълчахме. Сигурно и тя като мен преценяваше евентуалните последици от една-единствена атака, три идваха малко в повече. А и както имахме възможността да се убедим, не ставаше дума за някаква сложна наука - терористите се нуждаеха единствено от Зимния дух, приспособления за разпръскване и няколко мобилни телефона.
Спрях да мисля за това. Така или иначе нашата работа тук свърши. В САЩ Джордж си е сформирал отделен екип за укротяване на Зимния дух на местна почва, преди да всее паника в правителството със съобщение за възможни терористични атаки с белодробна чума. Германците сигурно също не изоставаха. Мисълта ми беше за Джош и децата му, какво бих могъл да направя, за да им помогна.