Когато мина зад мен, постави за секунда ръка върху рамото ми.
- И все пак ти благодаря.
Чух я да влиза в банята и след малко душът плисна по плочките. После отиде в спалнята да се преоблича. Аз довърших чая на Мазния, като се надявах тези циреи по врата му да не са заразни. Проверих часовника - почти шест и половина. Кармен вече трябва да ги е събудила.
Набрах отново номера им и Сузи се показа на вратата увита в зелена хавлия.
- Кели, а?
Кимнах, но чух единствено дежурното съобщение на „Бритиш телеком“. Сузи влезе в банята, а аз започнах да се самоубеждавам, че има още сума ти време. Все пак нямаше да излязат преди 11 часа.
Протегнах крака в стола и започнах да масажирам слепоочията си. Какво оставаше? Сега първата ми работа е да отида в Бромли при Кели и да си прибера документите и антибиотиците, които бях изпратил по пощата. Майната им на Джордж или на Мазния - този въпрос не могат да го решават вместо мен. Ще оставя телефона си в апартамента, така че да не могат да ме проследят чрез сигнала, и следобеда вече ще съм обратно тук. С малко повече късмет изобщо няма да се усетят, че ме е нямало. Да, и антибиотиците - продължавахме ли да ги взимаме или не. Никой не ни каза нищо по въпроса, но аз мислех да удължа малко профилактиката.
Почти бях задрямал в стола, когато Сузи влезе в стаята.
- Целият си вир-вода, няма ли да си вземеш душ?
- Първо ще почистя в кухнята.
Извадих храната от микровълновата фурна и махнах найлоновата ципа, в която се беше задушила. Бръкнах в един шкаф за лъжица и загребах първата хапка. Вратата на спалнята, където се преобличаше Сузи, беше леко притворена.
- Сгреших - извиках от кухнята.
- За какво?
- За пилето. Всъщност е риба.
Ровеше нещо зад вратата и сигурно не й беше до храна.
- Значи просто обръщаш гръб и си тръгваш?
- Имам да си достроявам парника, забрави ли?
- И няма дори да опиташ тези деликатеси?
Когато се показа, косата й вече беше сресана назад, навлякла бе голям черен пуловер.
- Такива буламачи не вкусвам.
- Не се притеснявай, няма да го хвърлим.
Тъкмо привършвах своята чиния, бутнах я настрани и посегнах към втората. Сузи обаче нямаше намерение да ме остави на апетита ми. Усетих влажната от душа коса върху бузите си и дъха й, който погали врата ми. Разтворих ръце, но без да ги допирам до тялото й, докато тя стискаше като в клещи гърба ми. Ухаеше толкова приятно, че единственото, за което мислех, е как й воня на пор.
Прекарах пръсти между раменете й, лицата ни бяха едно до друго и ароматът на ябълкова есенция от шампоана изпълваше обонянието ми. Носът й опираше във врата ми. В следващия момент ръцете й намериха гърдите ми и тя се отблъсна от мен. Лицето й пламна от свян.
- Ник, аз... извинявай.
- Няма за какво. Замества закуската, това поне е сигурно.
- Не, виж, наистина съжалявам, не трябваше да постъпвам така - обърна се и тръгна към спалнята.
Посегнах към втората чиния, но вече бях изгубил апетит и я върнах обратно на масата.
След няколко минути тя отново се появи на вратата, този път в късото си черно кожено яке и с чанта в ръка.
- Ще тръгвам. Сигурно пак ще се видим.
Кимнах.
- Разбира се, защо не.
И двамата прекрасно знаехме, че това беше последната ни среща.
Протегна ръка към мен и след като си взехме довиждане, ме дръпна към себе си и погали с устни бузата ми.
- Доскоро.
Пуснах ръката й и тя излезе.
48.
Движението през Южен Лондон едва се точеше. Часът беше 9 и бюлетинът на Ел Би Си излъчваше същите новини, които вече бях научил наизуст от емисиите на Би Би Си 24, докато се къпах и оправях в апартамента. Повечето неща бяха свързани със заплахата от ТОРС и войната в Ирак, но според последните информации готовността срещу терористични атаки в САЩ беше повишена на жълто - най-високата степен преди правителството да обяви затваряне на границите. Изглежда, Джордж не можеше да рискува повече със самостоятелната си операция на американска територия, след като е получил известие, че терористичният отряд в Обединеното кралство е обезвреден в собствения им лагер малко преди да осъществи атаката.
За Германия все още никой не споменаваше. Може би съм сгрешил за немеца, който реших, че съм чул да говори в компанията на Мазния, или пък техните хора също така успешно са се справили със задачата си, както и ние. Мисълта, че двамата със Сузи може да имаме известен дял в очертаващия се благополучен край на кризата, ме поласка, въпреки че никой, разбира се, нямаше да научи за приноса ни. Малцината, които знаеха, щяха да го отнесат със себе си в гроба заедно с много други тайни от същата категория. Всички те бяха наясно, че ако само решат да си отворят устата, такива като Юмрука и Кютюка ще ги срещнат с всевишния много по-рано от срока да предадат Богу дух. Тук просто така се работи.