Нямаше и информация за намерени трима мъртви чужденци в района на „Кингс крос“. Нищо чудно - някой екип сигурно вече беше разчистил мястото, иначе току-виж разни тийнейджъри влезли вътре да се позабавляват и стане играчка-плачка. Четирите тела сигурно са изгорени заедно с всяко най-дребно доказателство за присъствието ни в стаята, а тленните останки на терористите вече се носят по течението на Темза в очакване да нахранят рибите в морето.
Наех един „Опел Вектра“ от гара „Виктория“, като представих служебните си документи, после минах на пазар с една от служебните карти на Мазния - какво, може би ще ме уволни?
Когато стигнах Бромли, настроението ми вече беше изненадващо добро, като се има предвид малкото сън тази нощ. Докато се къпех в „Пимлико“, пуснах дрехите си в пералнята, комбинирана със сушилня, и сега дори обувките ми бяха приятно сухи.
Странно защо всеки път, когато свивах в спретнатата и опъната под конец улица, където живееха Джими и Кармен, с дългите редици жив плет покрай дворовете и приветливи дървени къщи, пред които стоеше я някой блестящ „Нисан Микра“, я някой шестгодишен „Ягуар“, чиито собственици сигурно не пропускаха неделя да го лъснат, винаги се чувствах малко потиснат. Вероятно защото асоциирах гледката с хора в третата възраст, които нямат друго занимание, освен да подстригват живия плет или да подрязват розите. Мисълта, че ще изпадна в същото положение, ме караше да желая смъртта, преди да достигна техните години, а предположението, че в един момент даже би могло и да ми хареса, ме убиваше още жив.
Завих по алеята към тяхната къща и спрях пред червената врата на гаража, която Джими наскоро трябваше да пребоядиса, защото според Кармен предишният слой боя отдавна бил изгубил блясъка си. Излязох от колата и натиснах копчето на звънеца. От хола проехтя звук като от стенен часовник, което не е необичайно за английските звънци. На вратата обаче не се появи никой. Опитах повторно и след като отново никой не отвори, бръкнах в голямата саксия вляво от входната врата и извадих ключа изпод чемшира. Хората така и не си вадят поука.
Преди да натисна дръжката, звъннах още няколко пъти.
— Ето ме и мен. Кой друг е вкъщи?
Още от входа ме блъсна миризмата на вакса и електрически обезмирисители, но иначе цареше мъртвешка тишина. Възможно бе все още да не бяха станали, защото Джими заключва задължително предната врата всяка вечер.
А може и да бяха излезли по-рано. Като знаех как кара Джими, сигурно щеше да им трябва два пъти повече от обичайното да стигнат навреме на летището. Това малко объркваше работите, но какво пък - трябва само да се обадя в бюрото на „Американ еърлайнс“ на Хийтроу и да им кажа, че се налага Кармен да звънне вкъщи поради семейни причини.
Влязох в кухнята и за мое най-голямо учудване масата все още седеше сервирана за закуска. Кармен имаше навика всяка вечер преди лягане да слага масата за сутринта и веднага щом закуската приключи, масата биваше отново разчистена. ,
Взех си шепа от любимите на Кели зърнени закуски и напълних с тях устата си. Върху хладилника, където обикновено стоеше пощата, видях двата плика, които бях изпратил на техния адрес. Вдигнах слушалката на телефона, не беше изключен и набрах 1571 - оператора за услуги на „Бритиш телеком“. Облегнах слушалката между рамото и ухото ми и взех първия плик. Скъсах със зъби горната му част и проверих какво съм изпратил вътре. Операторът съобщи, че има две оставени съобщения на номера. Изсипах останалите в шепата ми зрънчовци в устата си. Беше чудесно да си върна живота обратно, колкото и скапан да беше. Докато прежвях шумно в слушалката, кръвта сякаш изпълваше пак вените ми.
Погледнах през коридора към гаража. От този ъгъл се виждаше, че гаражната врата не е плътно затворена, доста странно, като знаех навиците на Джими. Още по-странното обаче беше, че проблясваше и част от паркирания вътре „Ровър“.
Това вече не го очаквах. Оставих бавно слушалката на вилката и плика върху хладилника, а част от хрупкавите парченца пшеничена закуска нападаха по земята през полуотворената ми уста. Без да отклонявам поглед от коридора, напипах чекмеджето с прибори и го отворих. Вътре всичко си беше на мястото - картофобелачката, ножът за хляб, вилиците и лъжиците. Взех два ножа за зеленчуци, по един във всяка ръка, и тръгнах към коридора, където трябваше да стъпвам предпазливо, за да не скърцат обувките ми по теракотения под.